Кралицата на изменниците
Шрифт:
— С какво се занимавахте, докато живеехте при Изменниците? — попита той.
— Помагах в лекуването на болните.
— Нима са се доверили на вас, един чужденец, да ги лекувате?
— Да.
— Научихте ли ги на нещо?
— На няколко неща. Аз също научих някои неща.
— На какво ги научихте?
— Няколко лекарства — и аз научих за няколко от тях, макар че за приготвянето на някои са нужни растения, които не растат в Киралия.
— Защо ги напуснахте?
Лоркин се поколеба; очевидно не очакваше да чуе толкова скоро този въпрос.
— Защото
— Защо не си тръгнахте по-рано?
— Обикновено не позволяват на чужденците да си тръгват. Но в моя случай промениха мнението си.
— Защо?
— Нямаше причина да не го направят. Не бях научил нищо важно и не можех да разкрия нищо важно. Когато си тръгнах, те се погрижиха да не мога да открия пътя наобратно.
Кралят го изгледа замислено.
— Дори да е така, вие все пак сте видели повече от базата им от всеки друг. Сигурно има детайли, чието значение не разбирате. Бунтовниците застрашават тази страна и един ден могат да се окажат заплаха и за останалите държави в региона, включително вашата. Ще се подложите ли на разчитане на съзнанието?
Лоркин застина. Залата бе потънала в пълна тишина, когато той отвори уста, за да отговори:
— Не, ваше величество.
— Ще използвам само най-умелия ми четец. Той няма да рови из мислите ви, а ще ви позволи да проектирате спомените си в съзнанието му.
— Оценявам това, но съм задължен да пазя познанието, получено в Гилдията. Трябва да ви откажа.
Кралят отмести поглед към Денил. Изражението на лицето му бе неразгадаемо.
— Посланик, ще наредите ли на лорд Лоркин да сътрудничи на четеца на съзнания?
Денил си пое дълбоко дъх.
— Моите почитания, ваше величество, но не мога. Нямам властта да го направя.
Кралят сбръчи вежди.
— Но вие имате кръвен пръстен, който ви позволява да общувате с Гилдията. Свържете се с тях. Нека овластеният да му нареди да го направи.
Денил отвори уста да възрази, но размисли. Трябваше да се преструва на готов да сътрудничи. Той бръкна в джоба на мантията си, извади пръстена на Оусън и го наниза на пръста си.
— Оусън?
— Денил — дойде незабавният отговор. Разпоредителят бе казал, че ще се погрижи да бъде свободен докато трае срещата със сачаканския крал и не се изненада от повикването.
— Те искат Гилдията да нареди на Лоркин да се подложи на разчитане на съзнанието.
— Аха. Разбира се. Те няма да повярват на нито една негова дума.
— Какво да им кажа?
— Че само Мерин има властта да му нареди и че ще го направи едва след като получи възможността да разпита Лоркин лично и насаме.
Денил усети как го полазват студени тръпки. Единственият начин киралийският крал да заяви по-ясно желанията си, бе да отхвърли всички формалности и да изиска от Амакира да изпрати Лоркин у дома.
— Няма ли друг начин?
— Засега не. Да видим как ще реагира Амакира.
Денил свали пръстена, задържайки го в шепата си, погледна към краля на Сачака и му предаде посланието на Оусън.
Амакира дълго време не свали очи от Денил. Когато най-после
— Това не е удобно — рече тихо той. — И ме принуждава да се замисля дали не трябва да отхвърля усилията за сътрудничество между нашите две държави с цел да предпазя страната ми. — Той сви устни и се обърна към двама от ашаките. — Моля, отведете лорд Лоркин в затвора.
Лоркин отстъпи назад и спря. Докато двамата ашаки се приближаваха към него, Денил направи няколко крачки напред.
— Възразявам, ваше величество! — възкликна той. — От името на Обединените земи ви моля да спазите договореностите…
— Или лорд Лоркин отива в затвора, или лорд Лоркин отива в затвора, а посланик Денил напуска Сачака — каза кралят достатъчно силно, за да заглуши думите на Денил.
— Остави ги да го затворят.
Денил едва не изхълца от изненада, чувайки гласа в главата си. Осъзна, че е стиснал здраво пръстена, позволявайки на камъка да се докосне до кожата му и да предаде мислите му на Оусън.
— Сигурен ли сте?
— Да — отвърна Разпоредителят. — Надявахме се да избегнем това, разбира се, но не желаем едновременно да изгубим Лоркин и вие да бъдете прогонен от Сачака. Върнете се в Дома на Гилдията и започнете да досаждате на Амакира да освободи Лоркин. Ние ще правим всичко възможно оттук.
Сърцето на Денил се сви, когато двамата ашаки минаха покрай него и застанаха от двете страни на Лоркин. Младият магьосник изглеждаше смирен и разтревожен, но когато срещна погледа на Денил, успя едва-едва да се усмихне.
— Ще се оправя — каза той, след което позволи на двамата мъже да го отведат.
Денил се обърна към краля.
— Затворете го, щом трябва, ваше величество, но не го наранявайте — предупреди той, — или за в бъдеще ще бъде много трудно постигането на мирен съюз между Обединените земи и Сачака. Което ще е наистина жалко.
Амакира не отмести поглед, но когато отговори, гласът му беше тих.
— Върнете се в Дома на Гилдията, посланик. Тази среща приключи.
Още преди да отвори очи, Сония знаеше, че е твърде рано. Тя се обърна към паравана, който закриваше прозореца на спалнята й, и се намръщи, когато видя ранната утринна светлина, отразяваща се в стената зад него. Светлината в това време на деня притежаваше качество, което я отличаваше от тази в късния следобед, и й подсказваше, че е спала само час или два.
Едно почукване на входната врата й подсказа защо се е събудила.
Тя простена, притисна длани към очите си и зачака. Всяка сутрин, с изключение на Болниците, Черният магьосник Калън се отбиваше, за да ескортира Лилия до училище. През повечето време ученичката се подготвяше за занятията в Университета тихо, за да не събуди Сония. Но на Калън му отне доста време да разбере, че трябва да чука по-тихо, и то след като Сония няколко пъти нарочно спомена, че обикновено поема нощните смени в болницата.