Краят на империята

Кол Алън

Но ако следва инстинкта си, може би никога няма да получи отговора на стария като света въпрос какво се крие под полата на шотландеца.

Майната й на полата.

Погледни само всичката тази АМ2.

В края на краищата тя не е обещавала нищо. Само се съгласи да се оглежда. И това правеше, нали?

Ала изведнъж я споходи друга мисъл. Какво ще прави с товара? Кой може да скрие подобни съкровища? Няма ли да я разкрият, когато се опита да го разпродаде? Освен това имперските войници също щяха да тръгнат по дирите й. Майната им на имперските войници. От малка бе свикнала да

живее в постоянно преследване.

Да… но… никога не беше бягала от цял флот. А тъкмо това щеше да се случи. При толкова много АМ2 й беше гарантирано.

Е, добре.

Хотско реши да играе честно — колкото и да я заболи от това. За да се разведри, си спомни за широката усмивка върху лицето на Алекс. И за онази къса пола.

Тя кодира бързо съобщението с координатите на композицията. Сетне го прати с един кратък, мощен изблик.

Зачака.

Таблото изписука.

Беше „Виктори“.

Съобщението е получено. „Надявам се, че си заслужаваш жертвата, Алекс Килгър“ — помисли си тя.

Новото дюсейбълско депо бе с размерите на малка луна. Приличаше на разделена на части сфера. Всяко „парче“ бе поставено в ъгъла на въображаем квадрант и се свързваше със съседните посредством огромни тунели, през които се осъществяваше целият трафик. Над всичко това се простираше невъобразима мрежа от комуникационни линии, сервизни шахти и тръби, пренасящи от промишлени течности до рециклиран въздух и отпадни води.

За работата на депото нормално се изискваха шестстотин души. Но на Дюсейбъл нищо не е нормално. Дори тук, на отдалечена орбита, законите за връзките и корупцията бяха по-силни. Когато първата доставка АМ2 пристигна, в сферата се помещаваха два пъти повече служители.

Немалка част от тях спяха. Или се забавляваха в центъра за отдих. Съобщението на Кенна не беше изненада за хората от депото. Още преди дни ги бяха предупредили да очакват доставката. Не че имаше какво толкова да се прави. Депото бе почти напълно автоматизирано.

Един сънен оператор отбеляза появата на сигнала в своя дневник. После провери дали автоматизираната система функционира и се върна в койката при момчето, с което я делеше.

За един кратък миг се зачуди дали да не го събуди, за да се позабавляват, ала сънят бързо обори слабото оживление в слабините му и той захърка.

Картината на огромния керван бързо изпълваше монитора. После композицията спря, достигнала синхронизирана орбита със станцията. Сигналите угаснаха. Таблото се озари от светлинки, докато компютрите разменяха съобщения.

Първият шлеп с контейнери се отдели от композицията. Придвижи се бавно в посока към депото, където манипулаторни ръце го прихванаха и изтеглиха на борда.

Ако операторът в този момент гледаше нататък, щеше да забележи, че един от контейнерите се отделя от конвоя и се отдалечава от останалите.

Сянката на депото падна върху сцената. И всичко се скри в мрак.

— Никога вече няма да мога да държа главата си изправена в стрег залата — оплака се Ото.

— И ще ти е от полза — заяви Синд, докато

насочваше ловко фалшивия шлеп встрани от останалите шлепове в кервана. — Тъкмо ще поотслабнеш малко. Ще си върнеш момчешкия вид.

— В името на брадата на майка ми, жено, ти нямаш сърце — отвърна Ото, като не преставаше да се озърта за патрулния катер.

Предполагаше, че имат около петдесет и пет минути, преди да приключи обиколката.

— На мен, Ото, ми бе наредено да върша далеч по-малко величави неща.

— Горкото бебче — присмя му се Синд.

Вече привикваше с управлението. В началото бе доста неудобно — в края на краищата от нея се искаше да пилотира нещо като черупка, издълбана отвътре, за да побере стандартна спасителна лодка. В лодката се бяха настанили тя, Ото и неколцина борски воини.

— Когато моят добър приятел Стен ми съобщи, че първата ни цел ще са продажните дюсейбълски политици, помислих си, че старото ми сърце ще се пръсне от радост — призна Ото. — Защото, в името на замръзналия задник на баща ми, няма нищо, което борите да ненавиждат повече от един продажен политик. И ето ме сега тук, край цяла една планета с пепелянки, които да избия. Казвам ти, Синд, много отдавна жадувам да троша черепи на политикани. Кръвта им ще се лее като стрег на празненство. Мъчно ми е само, че може и да не доживея края на тази веселба.

— Ото, престани да се опитваш да ме разчувстваш. Първо, не си чак толкова стар. Второ, утрепал си достатъчно жалки душици, за да се хвалиш цели шест живота. Така че забрави. Няма да се изпълвам със съжаление към теб, нито да прибързвам с думи като: „Щом така смяташ, скъпи, тогава нека клането започне“.

— Не е необходимо да има клане — отвърна Ото. — Достатъчно е да смачкам едно-две вратлета, за да се успокоя. Щастливият бор.

— Не — поклати глава Синд. — И това е последната ми дума по темата. — По това време контейнерът вече се допираше в едно от „парчетата“ на сферата. Той отскочи от стената и пак се долепи. Синд побърза да го стабилизира.

С помощта на леки тласъци на маневрените двигатели тя подкара шлепа покрай външната стена. Скоро след това стигна ремонтния портал и се скачи с него.

— А сега да влизаме вътре — заяви Синд. — И помни, Ото, никакви убийства. Ние сме бойци за свобода, нали не си забравил? Труповете на цивилни граждани са лоша пропаганда.

— Щом настояваш — въздъхна Ото. — Може би все някога ще привикна с тези модерни времена.

След няколко минути те поставиха магнитен заряд на една от вратите, взривиха я безшумно и се озоваха вътре.

Синд натисна два пъти радиостанцията. След секунда получиха утвърдителен сигнал от „Виктори“.

Първа фаза бе приключена.

Синд никога не бе влизала в депо за АМ2. На екрана операцията изглеждаше лесна. Планът, който Килгър бе извлякъл от библиотеката, изобразяваше скучна, функционална постройка. Само че предназначението й бе ключово. Склад и разпределителен център за един от най-ефикасните енергоизточници, откривани някога.

Според плана почти цялото депо бе посветено на тази задача. Оставаха малко жилищни помещения и място за огромен компютър, който да държи нещата под контрол.