Краят на империята
Шрифт:
Такткорабът доближи повърхността, използвайки прикритието на смущенията, създавани от лайнера в електронния, инфрачервен и физичен спектър.
На борда до шпионина се бе изправил диспечер. Помещението бе озарено от бледа, червеникава светлина.
Шпионинът носеше тежка екипировка с маклийнов генератор на гърдите и раница, съдържаща оръжие и пътнически куфар, способен да издържи на всякаква външна проверка. В куфара имаше дрехи, обичайните шпионски играчки плюс голямо количество имперски кредити и борска валута.
Към крака на агентката бе
— Приближаваме район Делта Зулу — съобщи тактпилотът.
— Да, сър — потвърди диспечерът.
— Намаляваме до скорост за скок. Навлизаме в района.
Диспечерът почувства как корабът внезапно снижава скоростта си.
— Прието, сър. Отварям люка.
Диспечерът натисна едно копче и кръглият люк се отмести. Навън бе озарена от луна нощ и далече долу блестеше сняг. Встрани и малко под тях диспечерът успя да различи кърмовата светлина на издигащия се борски лайнер.
Шпионинът потрепери. Помещението бе отоплено.
— Май е студено навън.
— Приятелите ти ще те чакат — успокои я диспечерът. — Време е. На позиция.
Шпионинът пристъпи към отвора, под който се разгъна малка метална площадка. Тя се люшна от внезапния приток на въздух през люка, после се подпря. Както я бяха обучавали, постави ръце върху ръчките на маклийновия генератор. На едната от тях имаше активиращ ключ.
— Брой до трийсет, преди да пуснеш раницата — припомни й диспечерът. Жената кимна, без всъщност да го е чула.
Комуникаторът избръмча.
— Десет… девет… осем… седем… шест… пет… четири… три… СКОК!
Стоманената площадка се прибра в нишата си и шпионинът полетя надолу към Ви. Докато люкът се затваряше, диспечерът включи микрофона.
— Един е на път, сър.
— Прието. Върнете се на поста си.
Такткорабът се издигна към космоса. Изкушението беше да включи максимална мощност и да изчезне в черната бездна. Но пилотът на такткораба беше професионалист — топлинният сигнал от включен на максимална тяга двигател неминуемо щеше да бъде засечен, пропилявайки всички усилия за невидимото навлизане. Диспечерът неволно погледна към вече затворения люк.
— Дано всичките ти яйца — промърмори той — да са с по два жълтъка.
Шпионинът щеше да се нуждае от целия късмет, на който можеше да разчита.
43491… 29875… 01507…
Марл, вече повишена в младши лейтенант, и борският констабъл Паин следяха един от екраните на тяхната гравикола.
Изображението се размъти и Марл натисна едно копче, с което върна резкостта на картината.
— Никога друг път не би ме накарала да оставя някой тактически кораб да ми убегне — отбеляза Паин.
— Не и аз — съгласи се Марл.
Съобщението беше кодирано и пратено от Ви към имперската предавателна станция, разположена толкова близо до Вълчите светове, колкото биха позволили изискванията за безопасност.
41413
31146 е необходим
00983 допълнителен
01507 агент(и)
…
30924 сведения, че
32149 с
37762 т
11709 е
23249 н
03975 започва (да?)
26840 планира
41436 използването
37731 на система(и)
03844 базалтът отново е
…
09856 доставка
37731 система
20691 м
…
43491 ще
29875 възстанови
1507 агент(и)
Марл беше особено горда с 03844, тъй като бе забелязала, че Хохни не е сред най-опитните шифровчици. Килгър с право го бе сметнал за аматьор, тъй като използваше съществуващ код. За Алекс нямаше значение, че Хохни поне бе избрал една праисторическа система, датираща от тъмната епоха, когато са съществували идиотщини като обсидианови кинжали и хартиени бележници.
Предполагаше, че имперският дешифровчик от другата страна доста ще се поизпоти и едва след като замени 03843 с термина „база“, посланието може да придобие някакъв приблизителен смисъл. Лудият шотландец щеше да се гордее с хитростта й.
По дяволите, Алекс вече й липсваше. Когато отново се върне, планираше да го подмами с питие, вечеря и… кой знае?
Ако не друго, искаше поне да узнае истината за тази титла — лорд Килгър от Килгър. Ако наистина е някакъв благородник, тогава какво прави при бунтовниците, вместо да се умилква около Императора?
— Онзи човек сигурно ще е доста замръзнал — рече Паин без капчица съчувствие в тътнещия глас.
— Така е.
За миг Марл изпита нещо като симпатия към обречената шпионка, която се носеше право към тях, все още на километър височина. Но побърза да я прогони. Жената нямаше никакъв шанс.
— Още стрег? — предложи констабъл Паин.
— Виж, приятелю, време е да запомниш, че хората не могат да се наливат като вас със стрег и да запазват трезв ум.
— Килгър може.
— Килгър също не е човек.
— Това е вярно.
Паин допи чашата си — копие на малък сгъваем рог — и я прибра.
— Да идем ли да посрещнем нашия нов приятел?
Двете същества се измъкнаха от гравиколата, като внимаваха да не затворят вратите зад себе си — звукът от това можеше да се чуе надалече в нощта. Около тях, стаени в мрака, очакваха двайсет тежковъоръжени борски полицаи.
Над тях шпионинът натисна копчетата и скоростта й на падане се забави, докато маклийновият генератор бързо надвиваше гравитацията. Епохата на персоналните летящи раници все още не бе дошла, дори с антигравитационните възможности на маклийновата система. Но поне генераторът бе заменил разни модификации на опасни парашути.
Шпионинът се насочи към една от големите, тревисти поляни, предварително определена за зона за кацане в края на „системата за доставка М“. Под нея се намираше притихнала гора. Далече встрани — най-малко на пет километра, доколкото можеше да прецени — блещукаха светлините на неголяма ферма.