Кутия за енфие

Вежинов Павел

— Ами ще се опитам, шефе. Димов го погледна критично.

— Не знам дали ще успееш. С тая сламена шапка ми приличаш най-много на сухиндолски счетоводител… Сложи поне това.

Той бръкна във вътрешния си джоб и извади оттам доста солидни очила със златни рамки.

— Шефе, ти си се разорил!

— Не бой се, фалшиви са. Мислех да украся себе си с тях, но май че на тебе ще ти бъдат по-нужни… Да, добре ти стоят… Но на обед ти ще платиш бирата, ясно ли ти е?

— Ясно!

— Хайде сега върви! И не се скъпи за бакшишите.

Ако има нужда, разбира се.

Ралчев замина. Димов остана да плати сметката. Когато най-сетне излезе навън, към него с доста оживено лице се приближи прислужникът.

— Господине, вие имахте право — каза той. — Намерих шофьора, който е возил господин Периа през последните дни… Наистина са отишли в един антикварен магазин.

— Чудесно! — отвърна спокойно Димов. — А къде е сега тоя шофьор?

— Трябва малко да го почакате, всеки момент ще дойде… От нашия контингент е.

Още пет долара. А беше готов да даде двайсет. Но не искаше прислужникът да разбере, че се интересува много от тая работа.

— Почакайте, ще ви извикам, като дойде. Прислужникът пъхна ловко банкнотата в джоба си и излезе вън да чака. След десет минути Димов вече пътуваше с огромния червен кадилак към центъра на града. Пъпчивият шофьор маневрираше ловко из гъстото автомобилно движение, подсвирваше с нещо като полицейска сирена на по-простите си колеги, изобщо проправяше си енергично път към целта. На „Истиклял булвар“ той най-сетне сви по една от преките, колата се залюля по износения калдъръм и скоро спря.

— Тук е, господине.

— Почакайте ме! — отвърна кратко Димов. Шофьорът веднага награби своето порнографско списание. Димов слезе и се огледа. Доста бедната витрина като че ли не предвещаваше никакви хубави изненади. Димов влезе в магазинчето и съзря с крайчеца на окото си изискания продавач зад стъклото на преградката. Като видя солидния чужденец, той стана от мястото си, но не се обади. Само почтителният му вид говореше, че е напълно на разположение на клиента си.

Но Димов даже не го погледна. Той вървеше бавно край стъклените витрини, внимателно оглеждаше предметите. И изведнаж трепна. На една от лавиците бе сложена кутия за енфие, която поразително приличаше на тази, която митничарят им бе описал. Димов се обърна спокойно към продавача и запита:

— Мога ли да видя това, господин…

— Айвазян — поклони се леко продавачът.

Айвазян отвори витринката и му подаде кутията. Димов, я въртя в ръцете си по-дълго време, отколкото му бе нужно.

— Колко струва?

— Петдесет долара.

Димов поклати скептично глава.

— Петдесет долара? — измърмори той. — Множко са… Кутията не представлява нищо особено.

— Не сте прав, господине… Обработката е великолепна. Освен това кутията е принадлежала на султан Абдул Хамид Първи.

— По нищо не личи.

— На вътрешния капак е гравиран султанският знак — каза вежливо Айвазян. — Тая кутия му е била подарена

лично от австрийския император. Димов се усмихна снизходително.

— Готов съм да ви дам добра цена — каза той, — но ако ми предложите истинската кутия.

Едва сега Айвазян погледна с по-голямо внимание Димов.

— Ами защо смятате, че тая не е истинска?

— Не мога да си представя, че австрийският император ще подари на султана кутия с фалшив изумруд.

На устните на арменеца се появи слаба усмивка.

— Господинът е познавач! — каза той с уважение. — Но, за съжаление, не мога да ви предложа оригинала. Преди известно време го продадох на един чужденец.

Лицето на Димов бе така разочаровано, че продавачът добави.

— Вземете тая кутия! Имитацията е великолепна.

— Аз съм колекционер — каза Димов. — Имитациите не ме интересуват. Бихте ли ми казали името на купувача? Може би ще се съгласи да ми я препродаде.

— Няма да бъде коректно, господине… В такива продажби винаги се пази известна тайна.

— Добре! — каза Димов. — Ще дойда при Вас утре сутринта… Ако ми кажете името на купувача, ще получите безвъзмездно двеста долара… Помислете си…

И без да дочака отговор, излезе от магазина. Сега беше напълно свободен, нямаше какво повече да търси в града. И той се върна с кадилака обратно в хотела. Някаква мисъл му се въртеше в главата — повече весела, отколкото сериозна. И все пак достатъчно сериозна, защото дълбоко в себе си вярваше, че е стъпил на здрава почва. Щом пристигна в хотела, веднага поръча разговор с Париж. Не стана нужда да чака дълго време — скоро го извикаха в телефонната кабина.

— Ало, господин Дюран? — обади се той шеговито. — Инспектор Димов на телефона.

— Ааа, вие ли сте? — обади се зарадван Дюран. — Чудех се код може да ме търси от Истанбул.

— Господин Дюран, готов ли сте да похарчите 200 долара за едно интересно сведение?

— Двеста долара?… Ами добре, ще рискувам… Но как ще го получа след това?

— Ще ви го донеса лично — отвърна Димов. — Не се безпокойте, ще пътувам на свои разноски.

— Чакам ви, драги колега.

— А вие имате ли някакъв напредък по случая, който ни интересува?

— Никакъв… Тъпчем на едно място.

— Надявам се да се придвижим. Но имам една молба: запазете апартамента на Периа в същия вид, в който го е оставил… Няма да съжалявате.

— Да, успяхте да възбудите любопитството ми — измърмори заинтригуван Дюран. — Добре, ще ви чакам. Но обадете се да ви посрещна.

— Довиждане, господин Дюран.

Димов остави доволен слушалката. След всичко бе икономисал на държавата двеста долара — в крайна сметка съвсем справедливо, защото работата обещаваше да излезе чисто френска. Той отиде на верандата, избра си едно хубаво сенчесто място, поръча си бира. Беше съвсем сигурен, че арменецът ще му каже това, което всъщност очакваше и да чуе.