Кутия за енфие

Вежинов Павел

Ралчев пристигна едва към обед, лицето му беше доста оживено и възбудено.

— Намерих! — възкликна от няколко крачки, като триеше доволно ръцете си.

— Кутията? — трепна Димов.

— Не, пушения паламуд. Цяло газено тенеке, заварено, разбира се. Какво, не се ли радваш?

— Разбира се, че се радвам — усмихна се Димов.

— Ама знаеш ли как хубаво ме оскубаха! На безценица било. Хубава безценица!… Можех да купя с тия пари два чифта обувки.

Ралчев седна край масата и погледна завистливо леко запотената бутилка „Туборг“.

— Сега вече спокойно можем да си вървим… Никаква кутия няма да намерим в това огромно

ориенталско море.

— Аз вече я намерих — усмихна се Димов.

— Сериозно?… Не може да бъде! — възкликна Ралчев смаяно.

Димов му разказа какво се бе случило. А заключението си направи сам Ралчев.

— А ти излезе съвсем прав… Имало смисъл в бакшишите.

Следобед направиха една последна разходка из Истанбул. И вечеряха на борда на един от българските туристически кораби, хвърлил котва съвсем близо до „Златния рог“. Всъщност това бяха най-приятните им часове в Истанбул. И едва тук, от високата палуба, те можаха да оценят истински необикновената живописна красота на града. Като местоположение това си беше наистина един от световните бисери. Зяпаха дълго, най-сетне слязоха в ресторанта, където свиреше тихичко джаз и някакви шведки протягаха съвсем по мъжки грамадните си крака.

— Ама града наистина си го бива! — обади се Ралчев. — Заслужаваше си парите.

На другата сутрин Димов отиде при арменеца сам. Антикварят го посрещна много любезно, покани го тоя път да седне.

— Вие спечелихте — каза той и очите му едва забележимо се усмихваха. — Кутията купи един много симпатичен и представителен французин. Парижанин, както разбрах… Името му е господин Периа.

— Периа? — измърмори Димов разочаровано. — За съжаление, не го познавам… А как господин Периа се увери, че сте му продали оригинала?

— Изглежда, че е добър специалист… Извади една лупа, погледна камъка, провери след това султанския знак… Това бе всичко.

— Да, благодаря… За колко я продадохте? Арменецът му се закани леко с пръст, сякаш искаше да каже: „Прекалено много разпитвате за вашите двеста долара.“ После добави сериозно:

— Господинът беше много щедър… И изобщо не се пазари… Плати ми за нея седем хиляди долара.

— Не се е излъгал — отвърна Димов. — Ще бъде цяло щастие, ако я отскубна от него за петнайсет хиляди.

Айвазян погледна с уважение човека, който харчеше така щедро парите си.

— Надявам се, че няма да бъде толкова жесток с вас.

— И все пак не е истински колекционер — продължи Димов. — Иначе щях да го знам… Това ме окуражава донякъде.

Той помълча малко, после продължи:

— Чудя се само как да го открия… Особено ако не е парижанин. Не ви ли остави някакъв адрес?… В случай, че ви попадне някаква друга ценна вещ.

— Не, не остави нищо! — каза със съжаление арменецът. — Но съм сигурен, че е парижанин.

— От какво съдите?

— Той се познава с един мой сънародник… И далечен роднина. Казва се Тигран Ахджиян и има магазин за килими в Париж… Сигурно го знаете, „Галери Ширван“… Там продават и антикварни предмети.

— Разбира се, че го знам! — кимна Димов.

— И господин Периа го познава. Каза ми, че си купувал килими само от него.

— Да, това е вече нещо! — отвърна доволен Димов. — Може би господин Ахджиан ще ми помогне в сделката… Като посредник, искам да кажа.

Пиха по едно кафе, Димов наброи честно своите двеста долара и едва се въздържа да не прибави към тях още двеста. Ликуваше — беше

пипнал наистина добра следа. И навярно при всички случаи щеше да му донесе нещо. Той се сбогува сърдечно с арменеца и излезе навън лек като момче. Ралчев търпеливо го чакаше на булеварда.

— Е? — запита той отдалеч.

— За сега пълен успех — отвърна Димов спокойно. — И в дребните факти няколко съвсем нови момента… Според мене, от изключителна важност.

— Значи, можем да си вървим? — попита зарадван Ралчев.

— Тръгваме довечера с нашия самолет… Но преди това ще направим още няколко дребни справки… Имаме време.

Но дребните справки съвсем не се оказаха така леки, както Димов си мислеше. Отново трябваше да пусне в ход своите доларчета. Разбира се, трудността не беше в парите, а във формата, с която ги предложи. Това не бяха антиквари, а държавни служители. Вместо сведения можеше да се получи неприятен скандал. И все пак не се получи — успя да се измъкне и от тия деликатни положения. С малко пот на челото, естествено, но и с гарантирани резултати. А те напълно го задоволяваха.

Тръгнаха вечерта със самолета на „Балкан“. Със същия самолет бяха пътували Периа и Капелани. Не беше минало кой знае колко време, може би някой нещо помнеше. И тоя път му провървя — екипажът се оказа същият. Той отведе Маня в кабината на пилотите, легитимира се и разпита момичето. Наистина това, което Маничка знаеше, беше съвсем малко, а Филип като всеки мъж изобщо нищо не бе забелязал. Но в тоя случай и малкото беше достатъчно.

Пристигнаха точно навреме. Димов бе оставил колата си на платен паркинг, така че веднага се прибраха в града. Той побърза да се обади на генерала, че са пристигнали.

— Не вярвах, че ще си дойдете толкова бързо! — каза зарадван генералът. — Носите ли нещо?

— Цяла газена тенекия с истински пушен паламуд — отвърна шеговито Димов.

— Да сте живи и здрави! — засмя се генералът. — Ще има за цялото министерство. В лицето на ръководството, искам да кажа… А другите работи?…

— Според мене, резултатите са добри — каза Димов скромно.

— Така ли? Ето само тая муха не биваше да ми пускаш. Ами по-добре ела веднага в къщи.

Поканата беше еднолична и Димов отиде сам. Той оцени както се казва, липсата на своя помощник едва когато се принуди да изнесе тежката тенекия чак на третия етаж на жилищната кооперация. Но там бе подходящо възнаграден. Без да бързат, отвориха тенекията и останаха приятно изненадани, когато разбраха, че търговецът не ги е излъгал. Хубавата лакерда със златисто опушена кожица издаваше такъв свеж и приятен аромат, че слюнките им потекоха. Генералът извади за рибата, както се полагаше, бутилка хубаво, добре изстудено бяло вино. След като пийнаха по чашка, Димов започна своя разказ.

Говориха повече от час. Когато най-сетне свършиха, генералът замислено каза:

— Хипотезата ти е наистина извънредно интересна… И има само един недостатък, че изглежда прекалено невероятна.

— Защо невероятна, другарю генерал? Фактите я подкрепят!

— Да, разбирам, подкрепят я… И въпреки това е просто трудно да се повярва…

— Толкова по-добре! — усмихна се Димов.

— Както разбирам налага се да заминеш за Париж?

— За нещастие, няма друг изход.

— Искаш да кажеш за щастие… Тебе винаги ти върви, шефе — пошегува се генералът. — Добре, ще видиш Париж… А ако успееш и в работата, това ще бъде едва ли не прекалено.