Мадам Бовари
Шрифт:
Ема вече не мислеше да пита за какво им е трябвала и аптекарят продължи задъханите си речи:
— Ето колко си признателен за добрините към тебе! Ето как се отплащаш за съвсем бащинските грижи, с които те обсипвам! Защото без мене де щеше да си ти сега? Какво би правил? Кой ти дава храна, възпитание, облекло и всичко, с което един ден ще можеш с чест да влезеш в редовете на обществото! Но за това човек трябва здравата да се поти, като върти веслата, и да му излязат, както се казва, мазоли на ръцете. Fabricando fit faber, age quod agis. 37
37
Fabricando fit faber, age quod agis (лат.) —
Той цитираше латински — толкова беше възбуден. Би цитирал китайски или гренландски, ако знаеше тия езици, защото беше в криза, при която цялата душа разкрива безразборно всичко, каквото таи в себе си, както се разтваря океанът през бури от крайбрежните водорасли до пясъците в бездните си.
И продължи:
— Почвам ужасно да се кая, че се заех с тебе! Навярно щях да сторя много по-добре, ако бях те оставил да тънеш в мизерията и в калта, дето си роден! Ти никога няма да бъдеш годен за друго, освен да пасеш рогат добитък! Нямаш никаква способност за науките!
Едва можеш да залепиш един етикет! И живееш тук, у дома ми, като владика, като цар, за да лапаш!
Но Ема се обърна към госпожа Оме и каза:
— Поръчаха ми да дойда…
— Ах, боже мой — прекъсна я с тъжен вид добрата жена, — как да ви кажа?… Такова нещастие!
Но не довърши. Аптекарят гърмеше:
— Изпразни я! Очисти я! Занеси я! Хайде, бързо де!
И като раздруса Жюстен за яката на късата му рубашка, от джоба на момчето падна някаква книга.
То се наведе. Оме го изпревари, взе томчето и го загледа ококорен и зяпнал.
— „Съпружеска… любов“! — каза той, като отделяше бавно двете думи. — Да! Чудесно! Чудесно! Прекрасно! И с изображения!… А! Това е вече много!
Госпожа Оме приближи.
— Не, не я пипай!
Децата искаха да видят картинките.
— Излезте! — каза той повелително.
И те излязоха.
Изпърво той се разхожда с големи крачки надлъж и нашир, като държеше в ръце отворена книга, въртейки очи, задъхан, синкавочервен, апоплектичен. Сетне отиде право до ученика си и като се закова пред него със скръстени ръце, каза:
— Но ти, значи, си имал всички пороци, малък клетнико! Пази се, ти си върху наклонена плоскост! Та не помисли ли, че тя можеше да попадне — тая гнусна книга — в ръцете на децата ми, да хвърли искрата в техния мозък, да опетни чистотата на Атали, да разврати Наполеон! Той вече е оформен като мъж. Уверен ли си поне, че те не са я чели? Можеш ли да ми удостовериш?
— Но най-сетне, господине — каза Ема, — имали сте да ми казвате нещо…
— Вярно, госпожо… Свекърът ви е умрял.
Наистина господин Бовари — бащата, бе починал ненадейно по-предния ден от апоплектичен удар, когато ставал от трапезата; и от прекалено внимание към чувствителността на Ема Шарл бе помолил г. Оме да й съобщи предпазливо тая ужасна вест.
Той бе обмислил изразите си, беше ги закръглил,
Ема, след като отказа да чуе каквато и да било подробност, излезе от аптеката; защото г. Оме бе почнал отново своите хокания. Но той почна да се успокоява и сега мъмреше с бащински тон, веейки си с гръцката шапчица:
— Не че не одобрявам изцяло това съчинение! Авторът е бил лекар. Там има някои научни положения, които не е зле да ги знае всеки мъж. Но по-късно, по-късно! Почакай поне ти сам да станеш мъж и твоят темперамент да се оформи.
Щом Ема удари чукчето, Шарл, който я чакаше, тръгна насреща й с разтворени обятия и каза със задавен от сълзи глас:
— Ах, скъпа моя!…
И се наведе нежно да я целуне. Но от досягането на устните му споменът за другия я обзе, тя потръпна и прокара ръка по лицето си.
Все пак тя отговори:
— Да, зная… зная…
Той й показа писмото, в което майка му разправяше за случилото се без никакво сантиментално лицемерие. Тя съжаляваше само, че мъжът й не е бил подкрепен от религията, понеже умрял в Дудвил, на улицата, до вратата на едно кафене, след едно патриотично угощение с бивши офицери.
Ема върна писмото; сетне на вечерята от благоприличие тя каза, че не може да яде. Но понеже той я насилваше, тя почна добре да се храни, докато насреща й Шарл седеше неподвижен в съкрушена поза.
От време на време, вдигайки глава, той й изпращаше поглед, изпълнен с отчаяние. Един път въздъхна:
— Бих искал да го видя още веднъж!
Тя мълчеше. Най-сетне, като разбра, че трябва да каже нещо, тя се обади:
— На каква възраст беше баща ти?
— Петдесет и осем години.
— Ах!
И това бе всичко.
След четвърт час той добави:
— Горката ми майка!… Какво ще прави сега?
Тя направи жест, че не знае.
Като я гледаше мълчалива, Шарл смяташе, че е наскърбена и се сдържаше да не говори нищо, за да не разврежда тая мъка, която го трогваше. Накрая надви собствената си мъка и попита:
— Прекара ли весело вчера?
— Да.
Когато дигнаха покривката, Бовари не стана. Ема също; и колкото по-дълго го гледаше, толкова еднообразието на тая гледка разсяваше постепенно всяко страдание в сърцето й. Той й се виждаше хилав, слаб, нищожен, с една дума — човек, жалък във всяко отношение. Как да се отърве от него? Каква безкрайна вечер! Нещо затъпяващо като парите на опиум я вцепеняваше.
В преддверието се чу сухо потропване на бастун по дъските. Беше Иполит, който носеше багажа на госпожата.
За да го сложи, той мъчително описа четвърт кръг с дървения си крак.
„Той дори не се сеща вече за това!“ — каза си тя, като гледаше клетия момък, от чиято буйна червена коса капеше пот.
Бовари търсеше в дъното на кесията си дребна монета; изглеждаше, че той не разбира всичкото унижение, което само присъствието на тоя човек тук беше за него като олицетворен укор за неговата непоправима некадърност, и забелязвайки на камината теменугите на Леон, каза: