Мадам Бовари
Шрифт:
Привечер наемаха покрита лодка и отиваха да вечерят на някой остров.
То беше в часа; когато край корабостроителниците се чува как коват броните на закълчищените туловища на корабите. Катраненият дим се промъкваше между дървесата, а по реката личаха големи мазни петна, люлеещи се неравномерно под пурпурните багри на слънцето като плуващи листове флорентински бронз.
Слизаха между вързаните лодки, дългите полегати въжета на които закачаха леко покрива на тяхната лодка.
Шумовете на града неусетно се отдалечаваха — гърмолът на колела, мълвежът на гласовете, лаят на кучетата по корабните
Сядаха в ниската зала на някоя кръчма, дето на вратата имаше провесени черни мрежи. Ядяха пържена риба, каймак и череши. Лягаха на тревата под тополите и се прегръщаха; и им се искаше да живеят вечно като двама робинзоновци в това местенце, което поради тяхното блаженство им се струваше най-прекрасното в света. Не за първи път виждаха те дървеса, синьо небе, морава и чуваха как водата тече и вятърът вее в листата; но несъмнено никога не бяха се възхищавали от всичко това, сякаш природата не бе съществувала досега или беше почнала да става хубава само след утоляването на техните желания.
През нощта се връщаха. Лодката плуваше край брега на острова. Те стояха в дъното, притулени двамата в мрака, без да говорят. Четвъртитите лопати звънтяха в железните скоби и отмерваха тишината като чукането на метроном, докато влачещото се отзад въже не прекъсваше своето меко плакнене във водата.
Една вечер се показа луната; тогава те не пропуснаха да заговорят за нея, намираха, че тя е печална и пълна с поезия; Ема дори запя:
Бе вечер — ти помниш? — ний плувахме… 3838
Из поемата „Езерото“ на Ламартин.
Гласът й, хармоничен и слаб, чезнеше над вълните; и вятърът отвиваше извивките, които Леон чуваше да минават край него като пърхане на крила.
Тя седеше насреща, облегната върху преградата на лодката, дето луната влизаше през отвореното прозорче. Черната й рокля, гънките на която се разширяваха като ветрило, я правеше по-тънка и по-висока. Тя бе дигнала глава, сключила ръце, насочила двете си очи към небето. Навремени сянката на върбите я скриваше съвсем, сетне изведнъж се показваше като видение в лунното сияние.
Леон, седнал на дъното на лодката, до нея, напипа с ръка червена копринена панделка.
Лодкарят я разгледа и най-сетне рече:
— А, това ще е от компанията, която разхождах оня ден. Бяха дошли мнозина весели хора — господа и дами, с пасти, с шампанско, с корнет-а-пистони — цяло земетресение! Особено един от тях, висок, хубав мъж, с малки мустачки, беше много забавен! И те казваха: „Хайде, разправи ни нещо… Адолф… Додолф…“ — нещо такова беше.
Тя потръпна.
— Не ти ли е добре? — рече Леон, като се приближи до кея.
— О! Нищо. Навярно от нощния хлад.
— … И на когото навярно не му липсват жени — добави тихо старият моряк, смятайки, че казва нещо любезно на чужденеца.
Сетне, като плю на ръцете си, хвана отново веслата.
И все пак трябваше
— Значи, ти твърдиш, че всичко е както трябва? — каза тя при последната целувка.
— Да! Разбира се!
„Но защо — запита се той по-късно, връщайки се сам на улиците — тя толкова много държи за това пълномощно?“
IV
Скоро Леон почна да проявява пред другарите си чувство на превъзходство, отстрани се от тях и пренебрегна съвсем преписките.
Той очакваше писмата й; препрочиташе ги. Пишеше й, призоваваше я във въображението си с всичката сила на желанието и на спомените си. Вместо да отслабне от отсъствието, тоя копнеж да я види се засили дотолкова, че една събота заран той се измъкна от кантората. Когато видя от връх склона църковната камбанария в долината с нейното тенекиено знаме, което се въртеше от вятъра, той почувства оная наслада, примесена с тържествуваща суетност и егоистична разнеженост, каквато навярно изпитват милионерите, когато се връщат в своето селище.
Той почна да обикаля около нейната къща. В кухнята светеше. Той дебнеше сянката й по завесите. Не се мярна нищо.
Щом го видя, стрина Льофрансоа възкликна високо и каза, че той се е „източил и изтънял“, а Артемиз, напротив, го намери, че е „напълнял“ и „помургавял“.
Той вечеря както някога в малката стая, но сам, без бирника; защото Бине — уморен да чака „Лястовицата“ — окончателно беше установил вечерята си един час по-рано; и сега ядеше точно в пет часа и пак най-често твърдеше, че старата развалина закъснява.
Все пак Леон се реши. Почука на вратата на лекаря. Госпожата беше в стаята си, отдето щеше да слезе не по-рано от четвърт час. Господин Бовари изглеждаше във възторг, че го вижда; но той не мръдна от стаята ни вечерта, нито на другия ден.
Той я видя насаме късно вечерта, зад градината, в уличката — в уличката както с другия! Имаше буря и те приказваха под един чадър, осветявани от мълнии.
Животът в раздяла вече им ставаше непоносим.
— По-добре смърт! — казваше Ема.
И се превиваше, плачеща на ръката му.
— Сбогом!… Сбогом!… Кога ще те видя?
Те пак се върнаха, за да се прегърнат още веднъж; и тогава именно тя му обеща, че скоро под какъвто и да е предлог ще намери начин да се виждат редовно и свободно поне веднъж в седмицата. Ема не се съмняваше в това. От друга страна, тя беше изпълнена с надежда. Щеше да има пари.
Така тя купи за своята стая чифт жълти завеси на широки ивици, за които г. Льорьо беше й казал, че са евтини; пожела килим и Льорьо, заявявайки, че това не е кой знае каква трудна работа, учтиво се нае да й го достави. Тя не можеше вече без неговите услуги. По двадесет пъти на ден пращаше да го викат и той зарязваше веднага работата си без никакъв ропот. Никой също така не можеше да разбере защо стрина Роле обядваше всеки ден у тях и дори й правеше отделни посещения.