Мъглявината Андромеда
Шрифт:
Двете жени седяха мълчаливо, наблюдаваха линията, потънали в своите мисли, изпълнени с грижи. Така се изнизаха четири часа. Още четири часа те прекараха в меките кресла в салона на втория етаж сред другите пътници и се разделиха на гарата недалеч от западното крайбрежие на Мала Азия. Евда се прехвърли в електробус, който я закара до най-близкото пристанище, а Чара продължи пътуването до гара Източен Тавър — първия меридионален клон. Още два часа път, и Чара се озова в знойна равнина, обгърната с лека мъгла от горещия сух въздух. Тук, на края на някогашната Сирийска пустиня, се намираше Дейр ез Зор — летище за спиролети, опасни за населените места.
Чара Нанди запомни завинаги отегчителните часове, прекарани в Дейр ез Зор в очакване на следващия спиролет. Девойката
Най-сетне долу се разстлаха необятните поля от термоелементи в пустините Нефуд и Руб ел-Хали — гигантски силови станции, които превръщаха слънчевата топлина в електроенергия. Закрити от щорите на нощта и праха, те се бяха построили в правилни редици върху закрепените и изравнени пясъци на дюните, върху срязаните с наклон към юг плата, върху лабиринтите на засипаните долове — паметници от гигантската борба на човечеството за енергия. С усвояването на новите видове ядрена енергия П, Ку и Ф времето на суровите икономии отдавна бе минало. Неподвижно стояха горите от ветродвигатели покрай южния бряг на Арабския полуостров, които също представляваха резервна мощност за северния обитаван пояс. Спиролетът почти мигновено пресече едва мяркащата се долу линия на брега и полетя над Индийския океан. Пет хиляди километра бяха незначително разстояние за такава бързоходна машина. Скоро Чара Нанди, изпроводена с пожелания за колкото може по-бързо връщане, слизаше от спиролета, като пристъпваше неуверено с отмалелите си крака.
Завеждащият станцията за кацане изпрати своята дъщеря да отведе Чара с малкия лат — така се наричаха плоските глисьори — до Острова на забравата. Двете девойки по детски се наслаждаваха на стремителния бяг на лекия плавателен съд. Латът се насочваше право към източния бряг на Острова на забравата, към обширен залив. Там се намираше една от медицинските станции на Големия свят.
Кокосовите палми свеждаха перестите си листа към ритмично шумолящите по плитчините вълни — приветствуваха пристигането на Чара. Станцията се оказа безлюдна — всички работници бяха отишли към вътрешността на острова за унищожаване на ненадейно появили се кърлежи.
При станцията имаше конюшни. Коне се развъждаха само в места като Острова на забравата или в санаториуми, където не можеше да се ползуват винтолети или земни електрокари поради шума и липсата на пътища. Чара си отдъхна, преоблече се и тръгна да види красивите редки животни. Там, при машините за раздаване на храна и почистване, работеше сръчно възрастна жена. Чара й помогна и двете се заприказваха. Девойката разпитваше как най-лесно и бърже да намери на острова един човек. Непознатата я посъветва да се присъедини към някой от изтребителните отряди — те пътешествуват из целия остров и го знаят по-добре дори от местните жители. Съветът се хареса на Чара.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
ОСТРОВЪТ НА ЗАБРАВАТА
Глисьорът пресичаше Палкския пролив при силен насрещен вятър и със скокове преодоляваше веригите от плоски вълни. Още преди две хиляди години тук минавала верига от плитчини и коралови рифове, която се наричала Адамов мост. Най-новите геологически процеси създали на мястото на веригата дълбока падина и сега тъмни води се плискаха над бездна, отделяща устременото напред човечество от любителите на покоя.
Мвен Мас стоеше до перилата широко разкрачен и разглеждаше постепенно израстващия на хоризонта Остров на забравата. Тоя грамаден остров, заобиколен от топъл океан, беше природен рай. Рай според примитивните, религиозни представи на човека е щастливо следсмъртно убежище, без грижи и труд. И Островът на забравата също представляваше убежище за ония, които вече не се увличаха в напрегнатата дейност на Големия свят, на които не се искаше да работят наравно с всички. Те прекарваха тук тихи години, привързани към майката земя чрез простата, монотонна дейност на древния земеделец, рибар или скотовъдец.
Макар
В три пристанища — на северозападното, южното и източното крайбрежие — се доставяха хранителни продукти, консервирани за дълги години, медикаменти, средства за биологична защита и други неща от първа необходимост. Тримата главни управители на острова живееха на север, изток или юг и се наричаха началници на скотовъдците, земеделците и рибарите.
Мвен Мас гледаше сините планини, издигащи се в далечината. Изведнъж той си помисли с горчивина: не принадлежи ли сам към категорията на «биковете» — хора, които всякога са причинявали затруднения на човечеството? «Бикът е силен и енергичен, ала съвсем безжалостен към чуждите преживявания. Страданията, раздорите и нещастията в далечното минало винаги са се удвоявали именно от такива хора, които са се провъзгласявали за единствено знаещи истината. Те са смятали, че имат право да подтискат всички мнения, несъгласни с техните, за да изкореняват другите начини на мислене и живот. От тогава човечеството избягвало и най-малкия признак на абсолютност в мненията, желанията, вкусовете и започнало да се опасява най-много от «биковете». Точно те, без да мислят за нерушимите закони на икономиката, за бъдещето, са живеели само с настоящия момент. Войните и неорганизираното стопанство в Ерата на разединения свят довели до ограбване на планетата. Горите били изсечени, натрупвалите се в течение на стотици милиони години запаси от въглища и нефт — изгорени, въздухът — развален от двуокисът и смрадните остатъци, изхвърляни от заводите, а красивите и безвредни зверове: жирафи, зебри, слонове — избити. И това траело, докато светът успял да стигне до комунистическото устройство на обществото. Едва след сериозно очистване на водата, въздуха и пръстта нашата планета придобила сегашния си вид.
А той, Мвен Мас, преди да прекара даже две години на извънредно отговорния си пост, унищожи изкуствен спътник, създаден от хиляди хора с необикновената тънкост на инженерното изкуство. Той погуби четирима способни учени, всеки от които би могъл да стане като Рен Боз… Пък и самият Рен Боз едва беше спасен. И образът на Бет Лон, който се криеше някъде там, в планините на Острова на забравата, отново се появи пред него жив, пораждащ остро съчувствие. Преди отпътуването Мвен Мас се запозна с портретите на математика и завинаги запомни енергичното му лице с масивна челюст, с дълбоко и близко стоящи остри очи, цялата му могъща, атлетическа фигура.
Мотористът на глисьора се приближи до африканеца.
— Прибоят е силен. Няма да можем да стигнем до брега — водата прехвърля вълнолома. Ще трябва да отидем в южното пристанище.
— Не е нужно. Имате ли спасителни салчета? Ще потля там дрехите си и ще доплувам сам.
Мотористът и кормчията с уважение погледнаха непознатия мъж. Мътните, белезникави вълни се трупаха на плитчината, като се преливаха в тежки тътнещи валове. До самото крайбрежие хаотичната им блъсканица въртеше пясък и пяна и връхлиташе далеч върху полегатия плаж. Ниските облаци сееха ситен топъл дъжд, който летеше косо, гонен от вятъра, и се смесваше с пръските пяна. През неговата мъглива мрежа на брега се мяркаха някакви сиви фигури.
Мотористът и кормчията се гледаха мълчаливо, докато Мвен Мас сваляше и опаковаше дрехите си. Тия, които потегляха към Острова на забравата, излизаха от опеката на обществото, където всеки помагаше на другия. Личността на Мвен Мас внушаваше неволно уважение и кормчията се реши да го предупреди за голямата опасност. Но той махна нехайно с ръка. Мотористът му донесе малък, херметически затворен пакет.
— Тук има запас от концентрирана храна за един месец — вземете!
Африканецът помисли, мушна пакета заедно с дрехите в непропускливата камера, закопча грижливо клапана и прекрачи перилата със салчето под мишница.