Мисията на посланика
Шрифт:
Внезапно той разбра, че е напълно възможно Лоркин да не иска да бъде намерен.
Скоро след разсъмване Савара ги накара да спрат на високия, оголен хребет. През нощта пътят бе станал много по-стръмен и неравен и всички Изменници в групата бяха използвали мънички слаби светлинни кълба, които кръжаха ниско над земята. След като разстави стражи и изпрати разузнавачи, тя каза на останалите в групата да се настанят точно под хребета и да се опитат да поспят.
— Преследвачите ни са на няколко часа зад нас — каза тя. —
Останалите Изменници носеха малки торби, същите като онези, които имаха Лоркин, Тивара и Чари. Едва сега той разбра какво представляват навитите парчета пълна тъкан. Те ги развиха, за да ги използват като дюшеци. Лоркин предположи, че са някакъв вид одеяла. В носенето на дюшече вместо одеало имаше смисъл — магьосниците можеха да затоплят въздуха, но нямаше как да направят земята по-мека.
„Със сигурност не и тук“ — помисли си той, докато се изтягаше до Чари и Тивара. Целият район беше каменист, тук-там по някое криво дърво. Той чу стъпки, видя приближаващата се Савара и бързо се изправи.
— Обмислих предложението ти и се посъветвах с кралицата — каза му тя. „Несъмнено чрез кръвен камък“, помисли си той. — Ако все още искаш да ни придружиш до Убежището, тя ще ти позволи да влезеш. Но не тя решава дали ще ти бъде разрешено да си тръгнеш. Това се прави с гласуване, като най-вероятно ще бъдеш принуден да останеш. Много Изменници се страхуват, че ако те пуснем да си идеш, ти ще разкриеш местоположението на града.
Лоркин кимна.
— Разбирам.
— Помисли си добре — каза тя. — Но трябва да знам решението ти преди да тръгнем довечера.
Тя се отдалечи и седна в сянката на една голяма скала. „Стои на стража“ — реши Лоркин. Той отново легна, макар да знаеше, че няма да може да заспи, след като трябва да вземе толкова важно решение.
— Ако решиш да се прибереш, никой няма да те осъди за това — разнесе се глас наблизо.
Лоркин се обърна на другата страна и видя, че Чари го наблюдава, подложила под глава свитата си ръка като възглавница.
— Тази, другата фракция, която изпрати човек да ме убие — те ще опитат ли отново, ако дойда в Убежището? — попита той.
— Не — отвърна без колебание тя. — Преди много време едната от четирите ни кралици решила, че в Убежището няма да бъдат извършвани такива неща като убийствата. Подозирам, че някои от хората ни са решили, че щом извън града ни това може да е добър политически инструмент, той може да се използва и вътре в него. В Убежището убийството винаги е убийство, освен ако не е екзекуция, която е наказание за убийство.
Лоркин кимна. „И точно това очаква Тивара“.
— Има ли вероятност някой Изменник да поиска да разчете съзнанието ми?
— Всички ще поискат да надникнат в главата ти. Но няма да им бъде позволено, освен ако сам не го пожелаеш. Принудителното разчитане на мисли също е сериозно престъпление. То би ни доближило твърде много до ашаките.
— Значи ако откажа, сигурно ще искат да разберат дали имам добри намерения, преди да ме допуснат в града.
— Ще умират от желание да го направят. Но законите са си закони. Някои от тях
— Щом няма да мога да си тръгна, какво ще се очаква от мен?
— Да спазваш законите ни, разбира се. — Тя сви рамене. — Което включва работа. Не можеш да очакваш да те храним и да ти осигурим постеля, без да ни помагаш по някакъв начин.
— Така е справедливо.
Чари се усмихна.
— Други въпроси?
— Не — Лоркин се излегна по гръб. — Все още не.
Откакто се бе присъединил към Говорителката Савара и спътниците й и бе разбрал, че може би ще се наложи да остане завинаги в Убежището, той бе прекарал много време в размишления. Междувременно си беше направил списък на причините защо трябва и не трябва да отива там. Списъкът „не трябва“ бе доста къс:
„Дойдох в Сачака да помагам на Денйл, а не да се впускам в разни приключения — дори те да доведат до намирането на потенциален съюзник на Гилдията“.
Той нямаше властта да преговаря за сключването на съюз. Но бе напълно достатъчно да наведе Изменниците на мисълта за преговори и след това да уреди среща с гилдийски магьосник, който да има тази власт. Като Денил, например.
„На майка няма да й хареса“.
Но решението си беше негово. Въпреки това при мисълта за нея го изпълни копнеж и чувство за вина. Не му хареса мисълта, че повече нямаше да я види. Нито да поговори с нея. Все още не бе имал възможността да използва кръвния пръстен, без да го разкрие на останалите. Ако влезе в Убежището, щяха ли да го претърсят? Ако Изменниците намерят пръстена, щяха ли да го отнемат? Щом не му вярваха до такава степен, че да му позволят да напусне града, те едва ли щяха да го оставят да използва магически предмет, позволяващ му да предаде всичко, което знае, на Гилдията.
Той започна да си мисли, че скоро трябва да го използва, дори само за да успокои майка си. А след това да намери някое място, където да го скрие.
„Запазването на пръстена е друга причина да не отида в Убежището. Макар да е нищожна. И може лесно да бъде отхвърлена“.
А причините да отиде бяха много повече. Първата бе Тивара. Той дори не се сещаше да я изостави. Ако не говори от нейно име пред съда, тя може би щеше да бъде екзекутирана. Тя бе спасила живота му и щеше да загине заради това. И вината щеше да е изцяло негова.
„Дори да знаех, че всичко ще бъде наред, мисълта да не я видя повече… — гърдите му се стегнаха и сърцето му заби ускорено. Той се намръщи. — Освен това не е само задължението ми да я спася. Аз я харесвам. Много. Не бих могъл да я изоставя, дори тя да не изпитва същите чувства към мен“.
Той се замисли за думите на Чари: „Не всеки мъж е подходящ за нашата Тивара. Не се тревожи за това“. Жената смяташе, че Тивара го намира за привлекателен. Но тя въобще не го показваше. Тя изглеждаше решена да го отблъсне, мръщеше се, когато той разговаряше с нея и се опитваше да го убеди да се върне у дома. И всеки път Чари го уверяваше, че Тивара чувства вина за това, че не му е казала по-рано каква е цената за влизане в Убежището и че не иска той да жертва свободата си заради нея.