Мисията на посланика

Канаван Труди

— Този път го схвана — рече Гол с театрална въздишка. — Понякога си като кон с капаци…

— И естествено, примамката трябва да съм аз — каза Сери.

Гласът на Гол изгуби подигравателната си нотка.

— Не, няма. По-точно ще бъдеш, но всъщност няма да си там. Примамката ще представлява слух, че ще бъдеш там.

— Ще трябва да звучи доста убедително — каза му Сери.

— Ще се постараем.

Двамата продължиха да вървят мълчаливо. Сери се усети, че несъзнателно е започнал да планира детайлите. „И къде ще бъде най-добре да примамим Ловеца на Крадци? Трябва да е на някое място, където хората ще очакват да бъда. Терина

каза, че той е нападнал убежището ми, защото най-умната стъпка е да ме убие там, където се чувствам в безопасност. Значи трябва да си приготвя ново убежище и да се погрижа няколко души да се раздрънкат за него. Ще споменем, че е много по-сигурно от старото ми убежище. Трябва да наглася шпионки на няколко удобни места и да подсигуря път за бягство. Освен това трябва да го направя така, че да принудя Ловеца на Крадци да използва магическите си сили“.

За пръв път от седмици Сери почувства как над тъгата и задушаващата болка се надига лека вълна от въодушевление и очакване. Дори капанът да не успее да му помогне да отмъсти за семейството си, планирането и подготвянето му щяха да го отвлекат от мислите за тях. Той трябваше да действа, а не просто да седи и да се самосъжалява, разстроен от липсата на следи към убиеца.

Стръмният криволичещ път, който водеше към Прохода, напомни на Денил за пътуването му заедно с Тайенд до Лрмдже. Което не беше изненадващо, тъй като върховете, които се издигаха пред тях, принадлежаха към същата планинска верига, която разделяше Сачака от Обединените земи. Тук гората също оредяваше и отстъпваше пред каменисти склонове и закърняла растителност.

Каретата се придвижваше бавно, теглена от конете. В погледа на Лоркин, който гледаше през прозореца с мрачно изражение на лицето, вече ясно се четеше отегчение. Макар пладне да не бе настъпило още, разговорите вече им бяха омръзнали и мълчанието правеше тътренето по пътя още по-непоносимо.

Изведнъж, без предупреждение, каретата рязко зави и увеличи скоростта си по последвалия равен път. Навлязоха между две гладки скални стени. Лоркин се изпъна, отвори прозореца и надникна навън.

— Пристигнахме — каза той.

Денил усети как кожата му настръхва от вълнение. Той се усмихна с облекчение и Лоркин му се ухили в отговор. Двамата седяха в напрегнато очакване, съсредоточени върху движенията на каретата, подминаващите ги скали и звука на потрепващи копита, докато кочияшът не извика нещо и каретата бавно спря. На прозореца до Лоркин се появи лице. Мъжът, облечен с червена мантия, разгледа двамата пасажери и учтиво кимна.

— Добре дошли в Крепостта, посланик Денил и лорд Лоркин. Аз съм наблюдателят Ортън. Ще останете ли за през нощта или ще продължите направо към Сачака?

— За нещастие не можем да си позволим забавяне, защото Разпоредителят Оусън очаква с нетърпение да се установим в Сачака — отвърна Денил.

Мъжът се усмихна съчувствено.

— Тогава ви каня да се разтъпчете малко и да поразгледате, докато сменим конете ви с нови.

— Ще приемем с удоволствие.

Лоркин отключи вратата и слезе след Денил от каретата. Щом стъпи на земята, той се огледа и тихичко ахна.

— Ах, да. Впечатляваща постройка — каза Ортън, проследявайки погледа на Лоркин.

Денил погледна нагоре и усети как го побиват тръпки. Над него надвисна фасадата на Крепостта, която се простираше от единия до другия край на тясната

клисура. Тя бе чиста и гладка, с изключение на големите пукнатини, запълнени с камъни, които показваха къде са извършвани ремонти.

— Това ли са следите от ичанското нашествие? — попита Лоркин.

— Да, макар отвътре да беше много по-зле — отвърна Ортън. Той тръгна напред, повеждайки ги към подобния на пещера вход. Очите на Денил привикнаха с мрака за няколко минути и едва след това той успя да различи стените на ширналия се пред тях тунел, осветен от фенери. Леки разлики в цвета показваха къде стените са били запълвани с нови камъни. На места все още се виждаха цепнатини, които продължаваха няколко етажа нагоре.

— Първоначалните капани подменени ли са? — попита Денил.

— Някой от тях, да — Ортън сви рамене. — Повечето представляваха обикновени бариери, предназначени да забавят и да изразходят силата на противника. Сега на тяхно място сме монтирали по-сложни системи за защита. Хитроумни капани, които биха могли да уловят нашественика, ако щитът му е свален. Илюзии, които ще изтощят силата му. Но нищо не би могло да възпре задълго група могъщи сачакански магьосници, затова влагаме много време и енергия в създаването на пътища и начини за бягство от Крепостта. Точно поради липсата на маршрути за бягство по време на Нашествието имаше толкова безсмислена смърт. А тук сме издигнали малък паметник в чест на онези, които загинаха, защитавайки смело Прохода.

В стената между два фенера беше изсечен списък с имена. Когато зърна познатото име, Денил се почувства едновременно развеселен и обезпокоен. „Доколкото си спомням, сачаканците са извлекли Фергън от скривалището му. Това едва ли би могло да се нарече смела защита на Прохода. Но останалите… те загинаха, без да знаят срещу какво се изправят, защото Гилдията не повярва на предупреждението на Акарин. Тя не можа да осъзнае заплахата, която той й описа, защото бе забравила на какво са способни магьосниците, които владеят черната магия“.

Известно време те постояха смълчани, после в тунела отекна тропотът на копита и скърцането на колела. Денил се обърна и видя, че кочияшът води за юздите новите коне, които вече бяха впрегнати в каретата.

— Трябва да видите Крепостта и откъм Сачака — каза му Ортън и продължи да върви напред.

Денил и Лоркин го последваха. Скърцането на каретата отекваше силно в затвореното пространство, така че никой от тях не проговори, докато не излязоха от тунела. От двете им страни отново се издигаха каменните стени на клисурата. Отдалечиха се от Крепостта, но все още нямаха изглед към Сачака. Когато Ортън се обърна и погледна нагоре, Лоркин и Денил направиха същото. Между стените на клисурата се простираше втора гладка стена, обсипана с множество малки прозорчета. Край едната й стена лежаха два огромни каменни блока, които очевидно някога са били част от голям квадрат.

— Едно време това беше нещо като врата — каза им Ортън. — Спускаха я пред отвора, за да блокира достъпа до тунела — той сви рамене. — Чудя се защо магьосниците, построили крепостта, които също са били черни магьосници, са смятали, че нещо такова ще успее да възпре нашествениците.

— Всяка похабена от врага частица енергия може да означава спасен живот — каза Лоркин.

Ортън погледна към младия мъж и кимна.

— Може би.

Каретата излезе от тунела и кочияшът накара конете да спрат край тях. Ортън се обърна към Денил.