Мисията на посланика

Канаван Труди

Сония кимна и успя да изобрази усмивка.

— На моите още повече. Според вас кога Разпоредителят ще ни свика, за да вземем решение?

Винара се намръщи.

— Все още не е решил дали е по-подходящо да гласуваме само ние или цялата Гилдия. Първият случай може да бъде сметнат за несправедлив, тъй като вие сте единственият Висш маг, който може да бъде приет като представител на магьосниците и учениците с нисш произход. Но ако предложим гласуването на цялата Гилдия…

— Може би няма да има особена разлика — завърши Сония. — А някои изказани на висок глас мнения със сигурност ще засегнат много хора.

Винара сви рамене.

— О, според мен това няма как да бъде избегнато. Но ще предизвика голям шум и допълнителна

работа, а според Оусън проблемът не го заслужава.

— Добре тогава — усмихна се мрачно Сония и пристъпи напред. — Може пък случаят с Норин да го убеди в обратното.

Лоркин гледаше полетата, които се простираха покрай пътя, чудейки се дали ще успее бързо да свикне с цялата тази зеленина. В продължение на три дни пътуваха през пустошта и той имаше усещането, че сухият прах се беше просмукал във всяка пора на кожата му и във всяка кухина на дробовете му. Никога досега не беше копнял толкова силно за баня.

През нощта се редуваха да стоят на пост за появата на ичани и спяха в каретата. Но пустошта се смяташе за най-опасната част от пътуването им — затова и бяха толкова предпазливи — но след нашествието повече не се беше случвало някой от прокудените сачакански магьосници да напада хора от Гилдията. Предишният посланик бе виждал фигури в далечината, които наблюдават отдалеч, но без да се приближават.

Лоркин се съмняваше, че ще успеят да удържат дълго на евентуално нападение на ичани, но според предишния посланик бе достатъчно да изглеждат подготвени, за да ги възпрат от всякакви действия. Ичаните, които обитаваха пустошта и планините, знаеха, че Гилдията е успяла да убие Карико и бандата му, но не знаеха по какъв начин е станало това, така че предпочитаха да стоят надалеч от посетителите в мантии.

На втория ден пясъчна буря принуди Денил да седне до кочияша и да защити с бариера коня и каретата. На третия ден пясъците бяха сменени от туфички трева и закърнели храсти. Постепенно растителността се сгъсти и от нея започнаха да надничат животни. По-нататък се появиха и първите засети площи, които постепенно ставаха все по-тучни, докато накрая започнаха да изглеждат примамливо нормални и провинциални — стига човек да не започне да се взира твърде напрегнато към хоризонта на югозапад.

От време на време на стотина крачки от пътя се забелязваха бели сгради и стени. Това бяха именията на могъщата земеделска каста на Сачака ашаките. Едва след като отминаха първото от тях, Лоркин осъзна, че руините, покрай които бе преминавала каретата в пустошта, някога бяха изглеждали по този начин.

Вечерта пътниците отседнаха при един ашахи. Лоркин не бе съвсем сигурен дали нервното вълнение от очакването на първата му среща със сачаканец се дължеше на въодушевление или на страх. Денил се беше срещнал със сачаканския посланик в Имардин, но тогава Лоркин все още не бе утвърден като негов помощник и не беше поканен на срещата.

„Иска ми се да побързаме и да стигнем по-скоро, но дали това се дължи на глада и желанието за пълноценен сън в удобно легло?“.

Каретата забави ход и сви от главния път. Сърцето на Лоркин затуптя по-бързо. Той се наведе към прозореца и видя белите сгради в края на тесния път, по който се движеше каретата. Стените бяха гладки и заоблени, без никакви остри ръбове. Когато се приближиха още повече, той успя да види през издигащата се пред тях арка няколко слаби фигури, които се движеха из вътрешния двор. Една от тях спря до арката, после се обърна и махна на останалите, преди да се изгуби от погледа им.

Когато минаха през прохода под свода, те се озоваха в почти празен двор. Които и да бяха онези хора, те се бяха покрили някъде. Когато каретата спря, през тясната вратата излезе един мъж и се просна по лице на земята.

Очевидно той беше роб. Лоркин погледна към Денил, който се усмихна мрачно и отвори вратата на каретата. Когато посланикът

скочи на земята, мъжът не помръдна. Лоркин също излезе навън и погледна към кочияша. Мъжът се мръщеше неодобрително.

„Добре, казаха ни, че трябва да очакваме подобно нещо. Ала това въобще не улеснява нещата. Освен това не е ли малко грубо? Но пък тук правят всичко по различен начин. Господарят на дома не излиза да посрещне гостите си. Той ги приветства едва след като влязат в къщата“.

— Отведи ни при господаря си — нареди Денил. Тонът му не бе нито заповеден, нито звучеше като молба. Лоркин реши, че това е добър компромис и реши да постъпва по същия начин, когато се обръщаше към някой роб.

Проснатият по очи мъж се изправи и без да се оглежда или да каже нещо, влезе обратно в сградата. Денил и Лоркин го последваха и се озоваха в коридор. Вътрешните стени бяха същите като външните, макар и малко по-гладки. Лоркин се взря отблизо и видя, че по повърхността има отпечатъци от пръсти. Стената беше покрита с някаква замазка. Той се зачуди дали под нея има солиден камък или тухли, или беше направена просто от някакъв сорт лепило, положено на няколко пласта.

Когато стигнаха до края на коридора, робът отстъпи встрани и се хвърли на пода. Денил и Лоркин влязоха в една голяма зала, чиито бели стени бяха украсени с гоблени и дърворезби. В един от трите стола седеше мъж, който се изправи и им се усмихна.

— Добре дошли. Аз съм ашаки Тарико. Вие сигурно сте посланик Денил и лорд Лоркин.

— Да — отвърна Денил. — За нас е чест да се срещнем с вас и ви благодарим, че ни поканихте да отседнем в дома ви.

Мъжът беше с една глава по-нисък от Денил, но едрата му фигура оставяше впечатление за сила. Кожата му имаше типичния за сачаканците кафяв цвят — по-светъл от този на лонмарците, но по-тъмен от златистокафявото на Елийн. По бръчките около устата и очите му, Лоркин реши, че мъжът е между четирийсет и петдесет годишен. Той бе облечен с късо сако, покрито с цветна бродерия, върху обикновена риза и панталони със същия цвят като сакото, но не толкова богато украсени.

— Елате да поседнем — покани ги ашаки Тарико, посочвайки им столовете. — Изпратих наблюдатели на пътя, за да ме предупредят когато приближите, така че храната да бъде готова за пристигането ви. — Сачаканецът се обърна към проснатия по очи роб. — Съобщи в кухнята, че гостите ни са тук — нареди му той.

Мъжът скочи на крака и бързо се отдалечи. Докато Лоркин вървеше след Денил към столовете, той зърна проблясъка от нещо метално на кръста на Тарико и се взря в него. На колана му висеше една изкусно украсена кания, над която стърчеше дръжката на нож. Беше много красива, обсипана със скъпоценни камъни и обшита със злато.

Изведнъж го полазиха студени тръпки.

„Това е нож на черен магьосник. Ашаки Тарико е черен магьосник“. Заля го вълна от страх, която му подейства учудващо ободряващо, но после бързо изчезна, оставяйки зад себе си само разочароващ цинизъм. „Да, и майка ти също е такава!“ — помисли си той и внезапно осъзна, че животът в страната на черните магьосници въобще няма да е толкова вълнуващ и необикновен, както си беше въобразявал.

Мислите му бяха прекъснати от върволица мъже и жени, чието единствено облекло беше парче плат, увито около слабините им, и които бяха завързани един за друт с въже около кръста. Те носеха или подноси с храна, или кани и бокали. Екзотични аромати подразниха обонянието му и той почувства как стомахът му закъркори в отговор. Всеки роб приближаваше ашаки Тарико, навеждаше глава и коленичеше, поднасяйки товара си пред него. Първият носеше приборите, с които щяха да се хранят домакинът и гостите му — чиния и нож с вилообразен връх. После им бяха поднесени бокалите и напълнени с вино. Най-накрая се изредиха ястията, като господарят на дома избра пръв, последван от Денил и накрая Лоркин. Тарико освобождаваше всеки роб с едно тихо: „Върви си!“