Мисията на посланика
Шрифт:
„Добре, ще го разгадаем, когато Ловецът падне в капана ми“.
— Ще ми се да не продължава много дълго — каза Сери и въздъхна. Той се сети за по-ранните си размисли — може би ще успее да убеди Ловеца на Крадци, че не разполага с много време. „Може да пусна слух, че се каня да напусна Имардин“.
Но този слух можеше и да откаже Ловеца на Крадци. Той сигурно бе подготвен да чака дълго време, тъй като убиваше Крадци от доста години. „Аз съм от типа примамки, които трябва да проявяват търпеливост. Никой няма да тръгне да напада Крадец, ако не се подготви сериозно
Дали няма някаква друга примамка, която да провокира Ловеца на Крадци в по-дръзки действия? Което да бъде оставено някъде незащитено, без да изглежда подозрително?
Какво би изкушило един владеещ магията отмъстител? Отговорът връхлетя Сери, предизвиквайки прилив на въодушевление.
„Магическо познание! — Сери се надигна в стола си. — Ако нашият ловец е магьосник-отстъпник, той сигурно е научил как да използва магията извън Гилдията. Дори някога да е бил в нея, той сигурно копнее за изобилието на знания, което се съхранява в нея. А ако все още е неин член, той е длъжен да разследва и премахне всяко магическо познание, което е попаднало в чужди ръце“.
— Какво има? — попита Гол и бързо се огледа. — Да не се е задействал някой от капаните?
— Не — успокои го Сери. — Но според мен това вече няма значение. Измислих един по-добър и по-бърз начин да примамим нашия обект — той започна да обяснява, наблюдавайки как изражението на Гол се променя от изненада към въодушевление и тревога. — Изглеждаш ми разочарован — отбеляза Сери.
Гол сви рамене и посочи с жест стаята.
— В такъв случай това вече няма да ни трябва. Толкова работа и пари хвърлихме по тази стая. И направихме толкова много пропуски, така че едва ли ще можеш да я ползваш отново. Колко жалко.
Сери се огледа замислено.
— Да, май е така. Може би когато всичко свърши и хората забравят за него, ще поправим всички пропуски. Но засега не е подходящо за местоположение на новата ни примамка. Трябва ни нещо не толкова подсигурено, за да нападне по-скоро.
— В такъв случай няма да е зле да ти купя няколко книги за магия — каза Гол, оставяйки чашата си на масата.
— Няма да намериш толкова лесно. Ако ставаше така, нямаше да има смисъл да се опитваме да ги използваме като примамка.
Гол се усмихна.
— О, никога не съм казвал, че ще са истински. Ще направим малко фалшификати.
— Това ще отнеме време. Може би ни трябва само слух, че тези книги се намират някъде.
— Смяташ ли, че Ловецът на Крадци ще рискува да разкрият, че е магьосник, само заради някакъв си слух за магически книги? Само ще провери дали познава някой, който ги е виждал.
— Добре, поръчай някой фалшификат — намръщи се Сери. — Само… не им позволявай да се бавят колкото истинските преписвани на книги, защото в такъв случай ще е по-добре просто да си стоя тук и да чакам Ловеца на Крадци да дойде да ме търси.
Денил подаде чинията си на роба и устоя на импулса да потърка доволно корема си. Странният маниер, по който се поднасяше храната в Сачака, започваше да му допада. На гостите
Той забеляза, че храната никога не се обсъжда. Което бе истинско облекчение за него, защото някои ястия бяха с толкова люти подправки или неочаквано горчиви или солени, че той не можеше да изяде онова, което си беше взел. Сачаканците като че ли не сервираха десерти, макар че ако имаха гости през деня, те се стараеха на масата винаги да има ядки, сладки плодове или захарни изделия в купички.
Домакинът на Денил за тази вечер беше внушителен сачаканец на име ашаки Итоки. Той знаеше, че мъжът е един от най-могъщите в Сачака и братовчед на сачаканския крал. Изглежда, ашаки Ачати, мъжът, който бе посрещнал Денил, когато за пръв път пристигнаха в Дома на Гилдията, беше получил задачата да представи Денил на подходящите хора в правилния ред. Макар да не му го беше казал в лицето, беше намекнал няколко пъти.
— С какво да се забавляваме сега? — попита Итоки, поглеждайки от Денил към Ачати. — Баните ми са достатъчно големи, за да обслужат всички гости, а робите ми са майстори в изкуството на масажа.
— Посланик Денил може би ще прояви интерес към онези древни карти, които колекционирате — предложи Ачати.
Денил се изпълни с надежда. Старите карти винаги бяха привличали интереса му, а и в тях можеше да се съдържа информация, която да подпомогне проучването му.
— Не бих искал да отегчавам моя гост — рече неуверено Итоки.
— Нали си спомняте как по-рано ви споменах, че Посланик Денил е историк. Сигурен съм, че ще прояви голям интерес към тях.
Итоки погледна обнадеждено Денил. Той му кимна окуражително.
— Така е.
Мъжът се усмихна широко и потри ръце.
— О, ще останете впечатлен, убеден съм в това. Най-добрите карти, рисувани някога — той се изправи, последван от Ачати и Денил. — Ще ви отведа в библиотеката.
Тръгнаха по криволичещите бели коридори към група стаи, подобни на онези в Дома на Гилдията и другите, в които двамата с Лоркин бяха отсядали по пътя към Арвис. Интересно бе да види, че и друга сачаканска къща следва този модел. Дали всичките бяха еднакви? От колко ли време сачаканците строяха домовете си по този начин?
В централната зала имаше няколко табуретки и голяма купчина възглавници в средата, а покрай стените бяха подредени няколко скрина. През множеството врати, които извеждаха от залата, се виждаха още няколко стаи. Итоки отиде до един от шкафовете и извади ключ от вътрешния джоб на сакото си. Отключи и го отвори.
Вътре имаше няколко метални тръби. Итоки прекара с благовение пръстите си по тях, после избра една и я извади. Отиде до възглавничките, избута няколко встрани, за да разчисти място на пода и седна с пъшкане върху една табуретка.