Мисията на посланика
Шрифт:
После седна на един от столовете, пое си дълбоко дъх и се подготви за първия си пациент. Адрия щеше да удари гонга, ако пристигне някой, който има нужда от незабавно лечение. Останалите отиваха в Стаята за прегледи, където ги преглеждаше лечител и ги разпитваше за болежките им, преди да реши дали да използва магия или да ги лекува по традиционния начин. Ако се наложеше голяма хирургическа операция, но извършването й не бе спешно, пациентът се връщаше за друг ден.
На вратата се почука. Сония извлече струйка магия и я изпрати към дръжката, завъртя я и дръпна вратата навътре.
— Каменоделецо Берин — каза Сония. — Влез.
Той изглеждаше облекчен, че я вижда. Поклони се, затвори вратата, приближи се до стола и седна.
— Надявах се да те видя тук — каза той.
Тя кимна.
— Как се чувстваш?
Мъжът потърка ръцете си и се поколеба, преди да отговори.
— Мисля, че не се получава — рече най-накрая той.
Сония го погледна замислено. Той бе дошъл за пръв път в болницата година по-рано, като първоначално отказваше да признае какво не е наред. Тя предположи, че е нещо смущаващо и лично, но той бавно и неохотно й призна, че е пристрастен към роета.
Тя знаеше, че признанието му коства големи усилия. Той беше от хората, които работеха усърдно и се гордееха с честния си труд. Но когато съпругата му почина при раждането на първото му дете, което също не оцеля, той бе връхлетян от такава мъка и вина, че се поддаде на увещанията на един търговец на роет с меден език. Когато болката бе притъпена дотолкова, че да се върне към работата си, той установи, че повече не може да се откаже от опиата.
Първоначално тя го окуражи да намали количеството, което приема, за да издържи на болката, желанието и лошото настроение, което го връхлиташе. Той се справяше добре, но това го изтощи. А и копнежът по вцепеняващото, освобождаващо усещане след приемането на роет не изчезна. Най-накрая, няколко месеца по-късно, Сония се съжали над него и реши да провери дали магията няма да ускори процеса.
Всички лечители бяха на мнение, че пристрастяването към роет не е болест, затова използването на магия за лекуването му се смяташе за прахосване на ценни ресурси. Сония бе съгласна с това, но Берин бе добър човек, от който се бяха възползвали в момент на слабост. Затова тя тайно го подложи на лечение.
— Защо смяташ, че не се получава? — попита го тя.
Той наведе очи, изпълнени със страдание.
— Все още го искам. Не толкова силно като преди. Мислех си, че нуждата постепенно ще отмине, но не стана така. Все едно е като… капане на вода от недобре затворен кран. Но ако наоколо е тихо, много дразни.
Сония се намръщи, после му даде знак с ръка да се приближи. Той премести стола си към нея. Тя протегна ръце, притисна длани към слепоочието му и затвори очи.
Усещането беше доста странно. На пръв поглед всичко му беше наред. Нямаше и намек за някаква инфекция, с която тялото му да е започнало да се бори. В повечето случаи тялото подсказваше на лечителя какво не е наред и как да приложи магия, за да поправи вредата. Понякога проблемът беше скрит, но ако то позволеше само да използва магията, за да се върне в нормалното
Усещането за страдание у Берин идваше от няколко посоки. То се криеше в сетивата му и в мозъка, но бе тъй неуловимо, че не можеше да разбере как да го поправи. Затова остави тялото му да я води и когато усещането за страдание изчезна, тя разбра, че е готова.
Болката бе изчезнала и настроението му бе приповдигнато. Но той не бе споменал нищо за скрития копнеж за роет. Може би самият той не го усещаше тъй силно. „А може би е започнал отново да го употребява“.
Тя протегна пипалата на съзнанието си и потърси усещането за нужда в тялото му. За нейна голяма изненада не откри нищо. След като се концентрира повече, тя засече естествени лечителски процеси около мазолите на дланите му и леки мускулни болки в гърба. Но що се отнасяше до тялото му, той беше съвсем здрав.
Сония отвори очи и свали ръцете си.
— При теб всичко е наред — каза тя и се усмихна. — Не мога да уловя никакви сигнали както преди.
Лицето му потъмня и той потърси погледа й.
— Но… аз не лъжа. Все още го има.
Сония се намръщи.
— Това е… странно — тя се замисли върху упорития му поглед и онова, което знаеше за него. „Той не е от хората, които лъжат. Самата мисъл какво ще кажат останалите, ако разберат, че лъже го ужасява. Всъщност очаквам следващия му въпрос да бъде…“
— Смяташ ли, че си го измислям? — попита той с нисък, уплашен глас.
Тя поклати глава.
— Не. Но това наистина ме озадачава. И ме ядосва. Как да излекувам нещо, което не мога да уловя? — Сония разпери ръце. — Единственото, което мога да ти кажа, е да изчакаш. Може би в теб е останало само ехо от онзи копнеж. Също като спомена за нечие докосване или звука от нечий глас. Ако не поддържаш този спомен, с времето тялото ти ще го забрави.
Той кимна със замислено изражение.
— Мога да го направя. В това има смисъл — мъжът се изправи и я погледна очаквателно.
Тя стана и го поведе към вратата.
— Добре. Ако нещата се влошат, пак ела.
— Благодаря — той се поклони неловко, застана пред вратата и когато тя се отвори след едно магическо докосване, се усмихна нервно.
Когато вратата се затвори зад гърба му, Сония се замисли над онова, което беше открила (или пропуснала да открие) в тялото му. Възможно ли е магията да не може да лекува пристрастеността? Ами ако роетът причинява някакви физически промени, които са постоянни и неуловими?
„В такъв случай може ли тялото на магьосник само да прогони пристрастеността му към роета? — магьосническите тела се лекуваха автоматично, което означаваше, че рядко боледуват и живеят много по-дълго от немагьосниците. — Ако не, значи е възможно магьосник да се пристрасти към опиата“.
Но това със сигурност нямаше да стане веднага. Много магьосници и ученици бяха опитвали роета и не се бяха пристрастили. Може би само определени хора се оказваха податливи на влиянието му. Или може би при роета се проявяваше ефектът от натрупването — трябваше да го приемат няколко пъти, преди вредата да стане постоянна.