Мисията на посланика

Канаван Труди

— Храна!

Двамата излязоха напред, за да посрещнат момчето. Очите му се разшириха и то бързо наведе глава, докато им подаваше две питки с размера на юмрук, току-що извадени от фурната и две халби. Треперещите ръце на момчето караха течността в тях да се плиска. Тивара взе храната и подаде на Лоркин дела му. Веднага щом се освободи от товара си, момчето се обърна, изтича към вратата и бързо се скри зад нея.

— Той беше ужасно уплашен — промърмори Лоркин.

— Да — съгласи се Тивара. — А не трябва да е така — тя се върна обратно при каруцата. — Освен това не ни донесе одеяла. Ела с мен! — Тивара заобиколи каруцата

и тръгна към склада. Лоркин я последва, като внимаваше да не разлее течността от халбата. Стаята беше осветена от един фенер, който хвърляше странни сенки върху стените. Щом влязоха вътре, Тивара взе питката и халбата от ръцете му и ги остави заедно с нейните до една кофа, която миришеше силно на урина.

— Не можем да ги изядем — каза му тя, докато оглеждаше стаята. — Може да са натъпкани с опиати.

— С опиати? — той погледна към храната. — Те знаят ли кои сме?

— Вероятно. А! Добре. Ела тук.

— Но как са успели новините да стигнат толкова бързо дотук? — попита той, докато вървеше след нея към стената в дъното.

По погледа й си личеше, че тя определено смята въпроса за идиотски.

— Киралийците не използват ли кръвни пръстени?

— Да, но…

— Дори да не използвате, сигурно знаеш, че на кон се стига по-бързо, отколкото с каруца.

— Ами, да…

Тя завъртя очи, после се извърна и се пъхна зад купчина сандъци, в които имаше глинени гърнета, запечатани с восък. Лоркин я последва и видя малка врата, която бе закована с дъски. Тивара погледна към фенера, после към сандъците с буркани. Отстъпи назад и впери поглед в тях. Те се раздвижиха и бавно се плъзнаха напред, закривайки изгледа откъм вратата. След това робинята се обърна към дъските, които блокираха вратата и започна да ги вади една по една.

— Угаси лампата — нареди тя, без да отмества очи от вратата.

Лоркин погледна към фенера, извлече малко от магията си, оформи я в малка бариера и спря достъпа на въздух. Фенерът угасна и в стаята падна мрак. Лоркин усети свеж полъх и се обърна към тъмносиния правоъгълник, прорязан от оранжеви облаци на мястото, където се намираше вратата. Той пристъпи към нея, но небето изчезна изведнъж. Тивара рязко затвори вратата и го спря с ръка.

— Чакай малко — промърмори тя. — Скрий се някъде.

Откъм входа на главния склад се разнесоха звуци. В помещението проблесна светлина, която постепенно започна да се приближава. След това в стаята влязоха надзирателят и момчето, следвани от една жена. Двамата впериха погледи в недокоснатите халби и питки, а после огледаха склада.

— Няма ги — каза момчето.

— Едва ли са отишли далеч — рече жената. — Да започнем ли претърсване?

— Не — отвърна надзирателят. — Твърде е опасно. Ако наистина са онези, за които ги смяташ, само господарят може да се справи с тях, а той не е в града.

Жената изглеждаше така, сякаш бе готова да спори, но вместо това кимна сдържано и излезе от помещението. Надзирателят отново огледа стаята. За миг изглеждаше така, сякаш възнамерява да я претърси, но после поклати глава и тръгна към вратата.

Веднага щом излезе, Лоркин отново почувства полъха. Тивара го хвана за ръката и го издърпа през вратата. След това стисна здраво и двете му ръце и стомахът му се сви, когато почувства как двамата бавно започват да се издигат във въздуха.

„Левитация — помисли си той и погледна надолу под краката си, където

би трябвало да се намира невидимата сила. — От години не ми се е налагало да я използвам“.

Двамата стъпиха на покрива на склада. Тивара приклекна и започна да се промъква бавно и тихо, като се стараеше да се придържа по-далеч от козирката, за да не я видят хората в двора. Лоркин я последва, като потрепваше при всяко изскърцване на дъските. Обувките на робите бяха много по-тихи от магьосническите ботуши и прилепваха изненадващо добре към плочите. Когато стигнаха до края на покрива, те използваха отново левитация, за да се прехвърлят на покрива на съседната сграда, после на следващата, докато най-накрая не намериха добро скривалище в сянката на един голям комин. Под тях се разнасяше силен стържещ звук, който щеше да заглуши всички шумове, които издаваха.

„Може би сега е моментът да й задам някои въпроси“.

— Когато се стъмни напълно, ще се върнем на пътя — каза му Тивара.

— А ако срещнем някого?

— Никой няма да се вглежда в нас. Роби на пътя — това не е необичайна гледка, дори през нощта, но ако тръгнем напряко през полето, ще се превърнем в нарушители. Полските работници няма да ни доближат, но ще ни докладват на господаря си. Дори да успеем да се измъкнем, преди да тръгне да ни търси, някой, който следи внимателно докладите, ще разбере в каква посока сме се запътили — тя въздъхна. — Надявах се да успеем да се отдалечим повече от града, преди да се случи това.

— Очакваше ли го?

— Да.

— Връзките ти в безопасност ли са?

— Да.

— Значи… те са тук, както и хората, които се опитаха да ме убият?

— Да — тя поклати глава. — Но… всичко е много по-сложно.

Той я погледна в очакване, но тя не каза нищо повече, а само се загледа в полето. „Очевидно не иска да говори за това. Но не може само да намеква, че има и друго, освен това което ми разказа, а да не очаква от мен да проявя любопитство“.

— Защо е по-сложно? — попита той и се намръщи изненадано на твърдата нотка в гласа си.

Тя го погледна. Очите й едва се виждаха в мрака.

— Не трябваше… но може би вече няма смисъл да пазя всичко в тайна — тя си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. — Вече не можем да вярваме на всички роби, дори на онези, които са Изменници. Ние, Изменниците… не винаги сме съгласни един с друг. Някои от нас се разделят на групи според възгледите и философията си.

— На фракции?

— Да, предполагам, че можем да ги наречем и така. Фракцията, към която принадлежа аз, вярва, че ти си потенциален съюзник и не трябва да бъдеш убиван. Останалите… не смятат така.

Лоркин затаи дъх. „Хората й ме искат мъртъв!“. Стомахът му се сви, но той прогони страха. „Не, само някои от тях“.

— Моята фракция има по-голямо влияние сред хората ни — каза му тя. — Ние твърдим, че убийството ти ще доведе до война между Киралия и Сачака. Че трябва да убиваме само, когато е неизбежно. Сачаканците смятат, че детето трябва да бъде обвинявано за действията на родителите си, а ние — не. Но… — тя се поколеба за миг, след което продължи с по-тих глас. — Но аз направих нещо, което може да промени баланса — тя отново си пое дъх й продължи да говори, но този път гласът й леко потрепваше. — Жената, която убих, за да те спася — Рива — не беше убийца, изпратена от някое сачаканско семейство. Тя беше Изменница! От другата фракция.