Мрежата
Шрифт:
А! Виж ти! Предприятия „Геналони“ държаха седемдесет и пет процента от акциите…
Ето ти на… Мора се облегна назад. Излизаше, че Геналони се опитва да я открие. Което всъщност можеше да се очаква при така стеклите се обстоятелства. Нещастникът… беше придобил някакво лустро и се опитваше да се държи като джентълмен, но всъщност си беше долнопробно копеле, чиито първобитни инстинкти при най-малкия намек за опасност му подсказваха само едно: да изгори всички мостове зад гърба си, а след това да застане на брега и да натисне главите на всички опитващи се да изплуват,
В средите на Геналони един неуспешен опит сам по себе си беше залог за неприятности. А когато в цялата работа беше замесена и жена, това вече не можеше да се преглътне.
Честно казано, можеше да се предположи, че ще бъде бесен, и Мора беше взела необходимите мерки да заличи следите си и да изчезне от полезрението му. Но той, освен всичко останало, беше и голям страхливец — не се знаеше докъде можеше да стигне и на какво беше способен в отчаяните си опити да спаси собствената си кожа. Селки се беше превърнала в потенциална заплаха за него — и при първа възможност той щеше да я ликвидира, без да се колебае.
Тя замислено се почеса по рамото. Нямаше да получи договорената сума — това беше повече от ясно. И все пак за нея беше въпрос на чест да доведе нещата докрай. Независимо от всичко. Междувременно фактът, че хакери на Геналони се опитват да я открият, също заслужаваше внимание, колкото и незначителна да беше вероятността това да се случи. Животът й и без това беше достатъчно напрегнат — не й трябваха допълнителни притеснения. Трябваше да се предприеме нещо по въпроса.
А след това? Селки въздъхна. След това може би все пак беше време да се оттегли — по-добре три години по-рано, отколкото три дни по-късно.
Събота, 02.10.2010, 13:15
Вашингтон
— Ало, Тайрън, ти ли си?
Тайрън трепна. Това беше гласът на Съдбата. Нямаше нужда от видеофон, за да е сигурен в това.
— Аха… да — изкашля се той.
— Обажда се Бела. Какво стана, да не си ми загубил телефона?
— А, не, не. Точно смятах да ти се обадя.
„Опашата лъжа. Дано да се хване. Сега измисли нещо подобно — например, че си болен, на умирачка и изобщо не ставаш от леглото…“ трескаво подсказваше на Тайрън гласът на самосъхранението.
— Значи можем да се видим още днес?
„Брр. За нищо на света не се съгласявай! Давай бързо, измисли нещо!“
— Ами става… — измънка Тайрън. — Защо не? Ще намина.
— Ще ти е удобно ли някъде към три?
„Какво правиш, човече?! Съвсем ли откачи?!“
— Към три? Няма проблем.
— Благодаря ти, Тайрън. Много разчитам на теб. Е, добре… Доскоро!
„Глупак! Дръвник! Мъртъв си, човече, мъртъв! Менгемето изобщо няма да се церемони с теб, така да знаеш!“
Тайрън стоеше като истукан и гледаше втренчено телефона. Странното е, че дори не му пукаше особено. В смисъл, че… не се боеше толкова, колкото би следвало, а по-скоро му идеше да хвръкне от радост. Ами да,
И както Джими Джо беше казал, като ще се мре, поне да има за какво. Освен това реално, а не „виртуално“ погледнато, Менгемето дори нямаше съвсем да го убие — най-много да му смачка физиономията. Щеше да го преживее.
Влезе майка му с някакви проекти в ръка.
— Кой беше, момчето ми?
— Едни… съученици. Трябва да им помогна за някаква компютърна програма. Ще се съберем днес следобед. Значи ще изляза някъде към три… за да отида у тях.
— У тях? И как ти се обадиха — един по един или всичките накуп? А случайно между тях да има и някой от женски род? А, Тай?
И майка му усмихнато разроши косата му.
— Ех, че си и ти, мамо…
— Много съм любопитна, признавам си. И… как се казва това момиче?
— Беладона Райт — измърмори Тайрън.
— Дъщеричката на Марша Райт?
— Вероятно.
— О, спомням си я от тържеството в края на годината, когато бяхте… мисля… в трети клас. Много беше сладка!
— Е, вече е пораснала малко.
— Със сигурност. Искаш ли да те закарам?
— Няма нужда, мамо. Не е далече.
— Добре. Нали ще се върнеш за вечеря?
— Да, мамо.
— И… се отпусни, момчето ми. И аз разбирам малко от тези неща, а поне в това отношение нещата не са се променили много. Да имаш среща с момиче не е причина да се чувстваш като гладиатор, който излиза на арената. Повярвай ми, не е настъпил последният ти час!
Де да можех… — въздъхна Тайрън.
Събота, 02.10.2010, 13:33
Куонтико
Както никога събранието беше започнало точно на минутата. Майкълс огледа присъстващите и даде думата на Джей Гридли.
— Имаме една добра и една лоша новина — делово започна Джей. — Бастунчето, използвано при нападението срещу Алекс Майкълс, е поръчано ето тук — появи се виртуалният образ на магазинчето „Кейн Мастърс“ — и произведено от компания, известна с висококачествената си бойна техника, закупувана изключително от професионалисти. Получихме списък на лицата, закупили точно този модел през последните десет години, и след като елиминирахме след прецизно проучване голяма част от тях, останаха ни осем възможности.
На екрана се появиха осемте имена.
— Нашите агенти вече са разговаряли с пет от лицата. Четири от тях ни показаха бастунчетата си, а петият е подарил своето на приятел, което се оказа вярно.
Пет имена изчезнаха от екрана.
— От останалите трима единият е седемдесетгодишен старец, който живее в Орегон и отказва да допусне федералните агенти в имението си, но според медицинските свидетелства преди известно време е претърпял доста тежка операция, което на практика означава, че можем да го отпишем…