Мрежата

Кланси Том

— Геометрия…

— Да, геометрия. И така, насочвам дясната си ръка нагоре към врата ти. Не удрям, хващам те, с лакът, насочен надолу. Това е лостът. Това бяха трите основни елемента, за които вече сме говорили — база, ъгъл, лост. Какво ще последва?

— Ще падна?

— Правилен отговор. А ако придърпам малко по-енергично крака си към твоя, тоест — послужа си и с „бесет“, ще се проснеш малко по-тежичко.

Тя демонстрира това нагледно.

Ръсти се стовари на пътечката, но веднага скочи.

— Да опитаме пак — предложи Тони. — Бавничко, за да видиш

какво точно става.

Ръсти замахна. Тя блокира удара, пристъпи напред и притисна хълбок към бедрото му.

— Това е целта — да се долепиш плътно до нападателя, за да усетиш всяко негово движение. Изглежда доста рисковано, но всъщност си на възможно най-сигурното място, защото самият ти затрудняваш движенията му. Разбра ли — прилепяш се до тялото на противника и… контролираш положението. Ето така — усещаш ли?

— И още как — някак дрезгаво изрече Ръсти.

Тони трепна. Не беше очаквала точно такава реакция. Усмихна се вътрешно. Какво пък, поне беше сигурно, че ще запомни движенията. „Адалам“ щеше да му хареса още повече.

Събота, 02.10.2010, 12:18

Куонтико

Алекс Майкълс крачеше напред-назад, прекалено напрегнат, за да чувства глад. Гридли проучваше информацията за притежателите на онези бастунчета, а в същото време хората му бяха по следите на програмиста, извършил оня виртуален банков обир в Ню Орлиънс. Излишно беше да ги подканя да побързат — всички правеха каквото могат. Трябваше да изчака, въпреки че вътрешно щеше да се пръсне от нетърпение. Междувременно след малко повече от час имаше насрочена среща с хората от президентството. Никак не му се искаше да се появи с празни ръце…

Знаеше, че по това време Тони обикновено тренира в салона и реши да прескочи дотам, за да я види.

И я видя — тренираше с оня огромен сержант от ФБР — нейния „ученик“. Упражняваха някаква много странна хватка с преплетени тела, плътно притиснати един към друг… Нещо в начина, по който младокът гледаше Тони, го подразни. Двамата очевидно доста се забавляваха — смееха се на тромавото падане на стажанта или дявол знае на какво…

Алекс съвсем се вкисна. Точно щеше да обърне гръб и да си тръгне, когато двамата го забелязаха.

— Хей, Алекс! — помаха му Тони.

Беше прекалено нервиран, за да й отговори, при това — без да знае защо. Тони имаше право да прави каквото си иска и с когото си иска по време на обедната си почивка. Вярно, че беше свикнал с присъствието й и беше започнал да я възприема като своя вярна сянка, но самият той винаги се беше държал сдържано и дистанцирано… Докато сега изведнъж разбра… че ревнува Тони от този наперен младок.

Е, така му се падаше.

Може би така дори беше по-добре. Тони беше негов пръв помощник, дясната му ръка. Една романтична връзка само би… усложнила нещата.

Тръсна глава, сякаш за да пропъди мисълта, която го човъркаше.

Само това му липсваше, като капак на всичко.

— Алекс?

— Здрасти, Тони. Минавах оттук и реших… да надникна. Всъщност

съм тръгнал към кафето. Е, хайде, доскоро.

25

Събота, 02.10.2010, 13:00

Маями

Тук, на плажовете в Маями, обичайното й занимание беше да бяга за здраве. Не че си падаше по това — то просто беше част от новата й самоличност, пък и… я поддържаше в добра форма.

Днес Мора беше пробягала шест мили, при това последните две — в проливен дъжд. Когато най-после се прибра в стаята си, първото нещо, което забеляза, беше святкащата сигнална лампичка на компютъра.

Странно, алармата не се беше задействала, следователно никой не се беше опитвал да проникне в къщата. Какво тогава можеше да означава този предупредителен сигнал, че някой се опитва да измъкне секретна информация?

Изтръска косата си и се загърна с меката хавлиена кърпа. Започваше да свиква със субтропичния климат и непрестанните дъждове. Свали мокрите дрехи от себе си и побърза да седне пред компютъра.

— Защитна програма в действие.

Програмата започна да се набира на екрана — Мора предпочиташе да общува с компютъра по стария, изпитан начин. Виртуалната реалност не й вдъхваше особено доверие, тъй като беше свързана с прекалено откъсване от действителния свят. А Мора разчиташе на сетивата си и идеята да сърфира из мрежата, сляпа и глуха за всичко наоколо, изобщо не й допадаше.

Прегледа внимателно съдържанието на програмата. Някой се беше опитал да проникне в секретния файл „Селки“. Само че не беше никак лесно да се проследи точно тази информация — Мора беше взела всички мерки, за да заблуди и обърка натрапниците. Трябваше да се премине през същински лабиринт и този, който се беше опитал, явно е бил доста добър — иначе не би стигнал дотам.

— Да се проследи откъде е бил направен опит за пробив. — В гласа на Мора звъннаха метални нотки.

На екрана се появиха някакви колони от цифри и кодове, докато най-после компютърът показа изображението на една карта с примигващи стрелки и светлинки. След малко на екрана остана една-единствена — ярка и немигаща светлинка — в Ню Йорк. Под нея с пулсиращо червено се изписа и някакъв електронен адрес.

Значи така… Натрапникът е бил добър, но не чак дотам, че да вземе предпазни мерки, за да не бъде засечен. Изобщо не беше усетил клопката и сам беше влязъл в капана.

— Да се проследи адресът на имейла, незабавно! — даде следващото си нареждане Мора Съливан.

Отново цифрите заизпълваха екрана, докато накрая цялата тая бъркотия отстъпи място на един-единствен святкащ надпис: Предприятия „Руарк Електроник“.

— Искам имената на всички акционери и капиталовложители.

След секунди исканият списък се появи на екрана:

„Елоиз Камдън Руарк, президент на компанията и главен изпълнителен директор

Ричард Руарк, вицепрезидент

Мери Бет Кембел, ковчежник

акционерното дружество е основано на… така… така… така…“