Мрежата

Кланси Том

Изпитваше остра нужда да поговори с някой, да излее всичко, което му се беше насъбрало… И в същото време сам не смееше да си го признае и трупаше всичко навътре. Не беше от хората, които се оплакват — не виждаше смисъл в това. Пък и… какво право имаше да натоварва някой със собствените си проблеми?

Може би най-доброто решение беше да прескочи до гимнастическия салон и да се поизпоти на уредите. Физическото натоварване щеше да снеме част от напрежението и мисълта му щеше да се поизбистри. Главата му сега и без това тежеше като пълна с олово и не можеше да роди нищо. Съзнанието му беше прекалено затормозено и нямаше никакъв смисъл

да виси зад бюрото в това състояние.

А и изобщо — мразеше да седи зад бюро. Това не му беше присъщо.

Петък, 01.10.2010, 16:42

Куонтико

Джей Гридли влезе в магазинчето „Кейн Мастърс“, намиращо се в селцето Инклайн, някъде в щата Индиана. Беше го издирил с виртуалната си програма, въпреки че точно в този момент го теглеше много повече към Ню Орлиънс, по следите на оня безумен програмист. Почти го беше пипнал, но все пак случилото се не беше напразно — успя да добие представа за начина му на придвижване, за стила му на работа и главното — да се добере до една от банковите му сметки. Това не беше никак малко и нямаше търпение час по-скоро да се заеме отново с преследването. Този път нямаше да го остави да му се изплъзне толкова лесно.

Но след опита за покушение срещу Алекс Майкълс миналата нощ сега имаше и друга, още по-неотложна задача.

Плъзна поглед по рафтовете, където бяха наредени излъскани до блясък бастунчета и тояжки за бойни изкуства, изработени от дъб или орех. Освен тях имаше и видеокасети със самоучители, наръчници, кожени якета, тениски с емблеми и всевъзможни бойни пособия.

Дребничка, миловидна китайка се усмихна насреща му.

— Какво мога помогна вас, сър?

Гридли й подаде бастунчето, използвано в нощта на нападението над Алекс.

— От вашите ли е?

— О, да, един от моделите на инструктора. Има ли проблем?

— Всъщност не. Доколкото знам, върши работа. По-скоро бих искал да получа информация за притежателя… Мога ли да погледна книгата за продажбите?

Усмивката изчезна от лицето на младичката китайка.

— Боя се, че този вид информация е поверителна, сър. Не съм упълномощена да…

— Мога ли да говоря с управителя?

Появи се някакъв висок мъж, който гледаше доста мрачно.

— С какво мога да ви услужа?

Гридли показа личната си карта на специален агент от Мрежата и отново посочи бастунчето:

— Било е използвано в опит за покушение срещу федерален агент. Интересува ме кой е неговият притежател. Как бих могъл да науча това?

— Боя се, че не е възможно, сър.

— Убеден съм, че е възможно. При това — има два начина. Можете да ми помогнете доброволно, като ми спестите време и нерви, за което ще съм ви благодарен, а можете и да откажете да ми сътрудничите, което предполага да се върна след около час с отряд федерални агенти, които да обърнат всичко тук с главата надолу. Кое предпочитате? Вие сте в правото си да ми откажете, аз съм в правото си да получа онова, за което съм дошъл. И двамата си вършим работата.

Мъжът взе неохотно личната карта на Джей, провери я на скенера и сви рамене.

— Разбира се, ще съдействаме на правителството с каквото можем. Денис, ако обичаш, донеси книжата.

Гридли остана малко изненадан от себе си. Жалко, че не проявяваше същата настъпателност, когато питаше за свободна маса в някой свестен ресторант.

След

малко, видял каквото му трябваше, Гридли излезе от магазина и се отправи към вайпъра си. Този беше нов-новеничък, копие на предишния, изпотрошен по време на гонитбата.

Беше извадил разпечатка от списъците с продажбите. Фирмата функционираше от петнайсет години и продажбите й бяха хиляди, но през последните десет години бяха продадени само стотина бастунчета от точно този модел. Е, поне вече разполагаха с нещо конкретно. Беше все едно да търсиш игла в купа сено, но все пак беше по-добре от нищо.

24

Петък, 01.10.2010, 23:14

Лас Вегас

Григори Змията беше спечелил триста долара в чипове на масите за блек джак в казиното и празнуваше — напил се беше като казак и си търсеше жена за през нощта. Пиенето за играчите в казиното беше безплатно, докато залагаха, виж, курвата щеше да му прибере по-голямата част от печалбата, а в замяна можеше и да му лепне нещо, но на този етап му беше все едно.

Ружьо, застанал край един от игралните автомати, хвърляше на партньора си по едно око, но честно казано, му беше повече от безразлично какво ще сполети Григори. Всеки получава каквото си търси. Змията не беше малко дете, да внимава. В някои райони на Африка и Югоизточна Азия например девет от десет проститутки бяха заразени. Не му се вярваше в Америка да е много по-различно. А Змията, глупакът му с глупак, се хвалеше, че никога не използвал презерватив. И както я караше през просото, един ден нямаше да му се размине. Жалко само за жена му — този скапаняк щеше да вкара в гроба и нея.

Ружьо не беше запален играч и стоеше отстрани с отегчена физиономия на безстрастен наблюдател. Тези хора… те дори не се забавляваха, по-скоро бяха като някакви зомбита — неестествено погълнати от онова, което вършеха. Печелеха, залагаха, губеха, пак залагаха — автоматично, като насън… Мъчително беше дори да ги гледаш. Самият той имаше чувството, че изпада в някакво вцепенение от монотонния шум и всеобщото суетене.

Започваше да се пита какво изобщо търси тук, кое го бе накарало да тръгне с Григори. Ружьо беше съвсем друг тип човек — обичаше да контролира нещата, а тук всичко беше някак… извън твоята власт. Струваше му се твърде глупаво. Пък и… не виждаше в това нищо вълнуващо. А какво намираха в това всички останали — за него беше пълна загадка. Тази вечер му се искаше да се отпусне, да се позабавлява, но явно не беше избрал най-подходящото място. Тук всички бяха по-скоро напрегнати, като изпаднали в някакъв транс. Почувства се скапан, а още нямаше дори полунощ. Предстояха му още няколко часа в потискащата компания на Григори Змията, който след малко щеше да започне да се хвали наляво и надясно с военните си подвизи, както обикновено. До гуша му беше дошло.

Времената, когато самият Ружьо можеше да купонясва цяла нощ и да е на крак цял ден, бяха останали в миналото му. Но истината беше, че изобщо не съжаляваше за тях.

Американецът Уинтърс се приближи до него. Беше облечен в джинси и черна тениска. Носеше си пиенето в ръка и си личеше, че се чувства като риба във вода. Отпи от чашата си и се понамръщи.

— Пфу! Същинска пикня.

Но и това не успя да помрачи настроението му.

— Как е, братле? Забавляваш ли се? Ето ти го Дисниленд за брадати момчета.