Мусон
Шрифт:
В настъпилата тишина, принцът бавно стана и се обърна към мъжа непосредствено зад себе си. По одеждите му Дориан разбра, че е молла, религиозен водач, ислямски свещеник.
— Разтълкувай думите на детето! — нареди принцът.
— Това е сто и десети стих от осемнадесетата Сура — отвърна неохотно моллата. Лицето му бе кръгло и лъскаво от охолен живот, а в скута му се кръглеше шкембенце. Фитилестата козя брада беше къносана в бледооранжево. — Детето цитира стиха правилно, но и един папагал може да бъде научен да повтаря
Принцът се обърна към Дориан:
— Какво ще рече „праведност“, дете?
Алф Уилсън го бе подготвил и Дориан не се поколеба:
— Това е истинска почит към Бога и тя изключва преклонение пред идоли, обожествяване на хора, на природни сили и най-вече на собствената личност.
Ал Малик попита моллата:
— Така ли говорят папагалите?
Светиня му изглеждаше объркан.
— Не, Господарю, това бяха мъдри слова.
— На колко години си, дете? — Острият поглед на Ал Малик се впи в Дориан.
— На единадесет, почти дванадесет — гордо отвърна той.
— Мюсюлманин ли си?
— По-скоро бих се съгласил носът ми да окапе от проказа — отвърна Дориан. — Аз съм християнин.
Нито принцът, нито моллата показаха, че са изненадани или ядосани от този яростен отказ. Те самите биха отхвърлили по същия начин всеки намек за вероотстъпничество.
— Ела насам, момче! — каза му Ал Малик, без заплаха в гласа и Дориан се приближи. Протегна ръка и хвана кичур току-що измита, лъскава коса. Дориан търпеливо изчака, да я прокара между пръстите си. — Такава трябва да е била косата на самия Пророк — замислено каза принцът.
Всички присъстващи сляха гласове:
— Да го благослови Бог!
— Можеш вече да го отпратиш — обърна се принцът към Ал Ауф. — Видях достатъчно, а сега трябва да поговорим.
Бен Абрам хвана Дориан за ръка и двамата се отправиха към вратата.
— Пазете го добре, но се отнасяйте внимателно към него! — извика подире им Ал Малик. Бен Абрам изпълни жеста на уважение и преклонение, като докосна с пръсти устните и сърцето си, след което поведе Дориан към килията му.
68.
Слугите на Ал Ауф донесоха прясно сварено кафе. Докато един пълнеше малката чашка на принца, направена от чисто злато, с гъста каймаклия течност, друг разпалваше наргилето.
Нямаше закъде да се бърза в преговорите за такава крупна сделка. Бавно и с продължителни тежки паузи, с натруфени, цветисти изрази и поетични сравнения, двамата мъже приближаваха точката на споразумение. Ал Ауф бе вдигнал първоначалната си цена до две лаки, та да има къде да отстъпва и постепенно сваляше надолу.
Доста след залез-слънце, при светлината на лоените лампи и в благоуханието на наргилето, цената за Дориан бе спазарена.
— Не нося толкова злато в кораба си — заяви Ал Малик. — Ще взема детето със себе си, когато си тръгна утре призори
Ал Ауф се поколеба за миг.
— Както е угодно на великия принц!
— А сега ме остави, защото времето напредна и искам да се отдам на молитвите си.
Ал Ауф се изправи начаса. Отстъпил бе собствените си покои на Ал Малик, тъй като за него бе висока чест да окаже гостоприемство на подобна високопоставена личност. Пое заднишком към вратата, като се кланяше непрекъснато.
— Нека сънят Ви отнесе в райските селения, велики принце.
— Нека се събудите сред ухание на теменужки, всемогъщи.
— Нека молитвите Ви полетят като златокрили стрели право към ушите на Аллаха, о любимецо на Пророка.
69.
Дориан не можа да заспи. Приповдигнатото чувство, което го обзе при срещата с принца, отдавна се бе изпарило и той отново лежеше уплашен и самотен. Разбираше, че за пореден път житейските обстоятелства се променят за него и отново щеше да бъде хвърлен в тъмните води на неизвестното. Колкото и да ненавиждаше еднообразието на своето пленничество, то поне бе нещо, с което беше свикнал. А и тук можеше да се радва на някои дребни утехи, като компанията на стария арабски доктор. Бен Абрам беше дружелюбно настроен към него и Дориан усещаше, че е от сърце. Освен другото, докато беше на острова, винаги щеше да живее с надеждата, че баща му и Том ще хванат следата, която води насам. А ако този страшен принц го отведе другаде, каква бе вероятността да го открият?
Не смееше да загаси лоената лампа, макар светлината й да привличаше комари в мъничката килия, но той предпочиташе да се чеше, вместо да лежи буден в тъмното. Палмовите клони шумоляха под неспирния напор на мусона извън крепостните стени. Той обхвана тяло с ръце и се заслуша в печалната песен, като се съпротивляваше с всички сили на изкушението да даде воля на сълзите си.
После дочу някакъв по-различен звук, толкова слаб, че едва успя да проникне през тъмната мъгла на мъката му. Замря, за да се разнесе отново, по-силен и отчетлив. Седна и посегна към лампата. Пръстите му така трепереха, че за малко да я изпусне.
Препъна се през килията към первазчето под прозореца и стъпи отгоре му, опънал веригата докрай. Остави лампата в отвора и наостри уши. Нямаше грешка — някой свиреше тихичко откъм края на гората, а щом позна мелодията, сърцето му щеше да изскочи от щастие.
Том! Щеше му се да изкрещи това име. Опъна веригата докрай. Опита се да изпее следващите строфи, но гласът му секна, а устните изтръпнаха от възбуда. Съсредоточи се и опита отново, като леко повиши глас, за да не го чуят пазачите в коридора или часовите върху стената над главата му: