Мусон
Шрифт:
Когато започнаха да излизат от гората, у малцина се бе запазило някакво желание за бой. Те захвърляха оръжието си, молеха за милост и биваха отвеждани при останалите. До залез-слънце на този втори ден, почти всички бегълци бяха заловени и пъхнати в килиите на цитаделата.
— Единственият източник на питейна вода на острова са резервоарите за събиране на дъжд — каза Том на капитан Андерсън, когато се видяха на брега привечер. — Ако сме изтървали някого, той или ще се предаде утре до пладне, или ще умре от жажда.
Андерсън хвърли изпитателен поглед към момчето, превърнало се изведнъж в мъж. Лицето му бе черно от саждите
— Писарите приключиха съставянето на описите. Сигурен съм, че резултатът ще Ви смае, както смая и мен. Само златото възлиза по най-скромни оценки на три лаки.
— Моля, разпределете го на четири равни дяла! — каза Том. — И нека по един дял се натовари на всеки от корабите, включително и на „Агнето“!
Андерсън изглеждаше объркан.
— Сър Хенри положително би желал да държи цялото количество под око — опита се да възрази той.
— Капитан Андерсън, предстои ни дълго плаване назад към Англия, с безбройни опасности, приготвени за нас от морето и времето. Ако ни е съдено да загубим кораб, може да се случи не който трябва и да се лишим от цялото богатство. Като разпределим риска, ще загубим само една четвърт, а не всичко.
Защо, дяволите да ме вземат, сам не се сетих? Тази мисъл мина през ума на Андерсън и той каза неохотно:
— Не напразно носите глава на раменете си… — За малко, щеше да добави „момко“, но това обръщение вече някак си не подхождаше. — Ще се разпоредя, мастър Кортни.
— Имаме двадесет и шест ранени, петима от които тежко. Искам да се настанят на проветриви и заслонени места над брега, а дърводелците да им сковат легла! А сега за убитите. — Том погледна към осемте, увити в брезент трупа, наредени в сянката на гората. — Искам да се вземат на борда на „Минотавър“. Ще ги погребем, както подобава, в морето. „Минотавър“ ще излезе в открито море още утре призори. Ще бъдете ли така добър да проведете службата, капитан Андерсън?
— Ще бъде чест за мен!
— Ще помоля мастър Уолш да изпише една каса бренди за Аболи, та да консервира в него главата на Ал Ауф.
63.
Когато Том влезе в кърмовата каюта, Хал се размърда и прошепна:
— Ти ли си, Том?
Момъкът коленичи пред койката.
— Толкова се радвам, че си вече напълно в съзнание, татко. Последните три дни прекара в несвяст.
— Три дни? Толкова дълго? Кажи ми, какво стана през това време?
— Победихме, татко. Благодарение на твоята саможертва, превзехме крепостта. Ал Ауф е мъртъв. Аболи е консервирал главата му в бренди. Взехме и огромна плячка.
— А Дориан? — попита бащата.
При този въпрос, приповдигнатото настроение на Том се изпари. Погледна баща си в лицето. Беше толкова бледо, че изглеждаше като посипано с брашно, а под очите му личаха
— Дориан го нямаше — прошепна Том така немощно, както бе шепнал бащата. Хал затвори очи и Том помисли, че отново е изгубил съзнание. Мълчанието продължи дълго. Когато Том понечи да се изправи, Хал отново отвори очи и завъртя глава.
— Къде е? Къде е Дориан?
— Ал Ауф го продал в робство, но не знам къде. Знам само, че е някъде на материка.
Хал поиска да се изправи, но силите му не стигаха да надигне плещи от койката.
— Помогни ми, Том! Помогни ми да се изправя! Трябва да изляза на палубата. Трябва да приготвя кораба за път. Трябва да намерим Дориан.
Том посегна да го спре с мисълта: „Той не знае“. Заля го такава мъка, сякаш щеше да го удави. Как да му каже?
— Хайде, момче! Помогни ми! Чувствам се слаб като новородено жребче.
— Татко, ти не можеш да се изправиш. Отрязаха ти краката.
— Не дрънкай глупости, Том! Не предизвиквай търпението ми! — Баща му беше така възбуден, че Том се уплаши да не се нарани. Доктор Рейнолдс бе предупредил, че всяко рязко движение може да отвори завързаните кръвоносни съдове и да предизвика нов кръвоизлив. Трябва да го убедя, заради собственото му добро, помисли си Том.
Надвеси се над баща си и дръпна леката памучна покривка от краката му.
— Прости ми, татко! Трябва да ти ги покажа. — Много внимателно подложи ръка под гърба на Хал и го надигна, за да може да погледне собственото си тяло. Гротескно скъсените крайници лежаха върху тюфлека, дебело увити в изцапани от петна засъхнала кръв превръзки. Хал ги загледа втренчено, после падна назад върху възглавниците. За миг Том помисли, че отново е загубил съзнание, но след това забеляза процеждащите се през стиснатите клепачи сълзи. Това беше твърде много. Не можеше да гледа как баща му плаче. Трябваше да го остави засега сам, с неговата участ. Придърпа покривката върху осакатените крака и се измъкна на пръсти от каютата, като затвори вратата след себе си.
Когато излезе на палубата, лодката вече чакаше, за да го откара на „Минотавър“. Капитан Андерсън разговаряше тихо на юта с Алф Уилсън.
Том погледна осемте увити в брезент трупа. Всеки бе положен върху отделна дървена решетка, а в краката бяха зашили по едно желязно гюле. Дениъл Фишър се открояваше с огромното си туловище, редом с което останалите приличаха на джуджета.
— Мастър Уилсън, бъдете така любезен да изведете кораба в открито море!
Черните платна на „Минотавър“ подхождаха за траурното събитие. Той се отдели от острова и пое курс на запад, а водата под него премина от тюркоазнозеленото на плитчините до тъмносиньото на океанските дълбини.
— Моля, спрете кораба, мастър Уилсън!
„Минотавър“ обърна нос срещу вятъра и Андерсън занарежда внушителните слова на заупокойната служба:
— От дъното на глъбините зова… — Вятърът ридаеше в такелажа, а Том стоеше гологлав до главната мачта и мислеше, колко много загуби през последните три дни: баща, брат и скъп приятел.
— Затуй изпращаме телата им… — По един моряк бе застанал откъм главата на всяко тяло и при тези думи всички надигнаха едновременно дървените скари. Мъртвите се плъзнаха по тях и бързо потънаха в океана, увлечени от железните тежести. Алф Уилсън даде знак на артилеристите, застанали край оръдията си, и първият залп на салюта тресна сред облак барутен дим.