Мусон
Шрифт:
Той поклати глупаво глава. Намираше лицето й интересно, а очите пълни с интелигентност и смях.
— Простете ми, мадам… — заекна той. — Поставяте ме в неудобно положение!
— Мадам ли! — сгълча го тя. — Аз съм Сара. — Разтърси ръцете му. — Сара Бийти, по-малката сестра на Керълайн. Ти ме наричаше „конската муха“. „Защо все се въртиш около мен като конска муха, Сара?“ — каза тя с дебел глас. — Сега спомни ли си?
— Господи, колко си се променила! — възкликна Том смаян и против волята си, погледна добре оформените под елечето гърди.
— Ти
Той го докосна смутен.
— Счупен е.
— Бедничкият Том. — Тя направи гримаса на присмехулно съчувствие. — Но на теб ти харесва, такъв, нали? О, Том, така се радвам да те видя!
Пъхна ръка под неговата и го поведе по алеята към града. Аболи изостана на почтително разстояние.
— Чух гласа ти, когато крещеше на Гай. Не можах да повярвам, че е твоят, макар да го познах веднага. — Хвърли му кос дяволит поглед. — Така че, застанах зад вратата, да подслушвам. Гай щеше да ме набие, ако ме хване там.
— Той бие ли те? — наежи се покровителствено Том. — Ще видим тази работа.
— О, не ставай глупак! Аз мога да се грижа за себе си. Но нека не си губим времето с Гай. Не мога да се бавя. Ще забележат, че ме няма и ще изпратят слугите да ме търсят.
— Толкова много неща имаме да си кажем, Сара. — Том беше съкрушен от мисълта, че трябва толкова бързо да се разделят. Ръката й под неговата беше топла и силна. Около нея, като аура, се долавяше леко ухание, което го покърти дълбоко.
— Знам. Чух те, когато говореше с Гай за малкия Дориан. Всички го обичаме. Искам да ти помогна. — Тя бързо обмисляше нещо. — В южния край на острова, има стар полуразрушен йезуитски манастир. Ще те чакам там утре, при втора камбана на следобедната вахта. — Засмя се. — Виждаш ли? Помня всички моряшки неща, на които си ме учил. Ще дойдеш ли?
— Разбира се. — Пусна ръката му, обърна се към Аболи и го прегърна. — Помниш ли, как си играехме на конче, Аболи? Ти ме носеше на гръб.
Усмивка огря лицето на Аболи.
— Много сте се разхубавила, мис Сара.
Тя пое юздите от ръцете му.
— Вдигни ме!
Аболи подложи огромна шепа и когато тя стъпи в нея, с лекота я вдигна до седлото на кобилата. Сара изпрати на Том последна усмивка.
— Да не забравиш! — предупреди го тя. Обърна и заби пети в хълбоците на кобилата.
Том гледаше след нея.
— Не — каза той, — няма да забравя!
108.
— Ефенди, моят господар, султанът, е неразположен. Не е в състояние да приема посетители, дори така високопоставени като Вас — подигравателно присви очи към Том везирът. Пристанището беше пълно с франкски кораби, чиито капитани се натискаха един през друг за аудиенция при султана. Всички искаха някаква услуга: лицензии за търговия, разрешителни за плаване в забранените акватории на север.
— Кога ще може да ме приеме? — не отстъпваше Том. Везирът нацупи устни, пред такъв дебелашки въпрос. Знаеше, че този млад неверник
— Само Аллах знае това. — Везирът сви рамене с дворцов финес. — Може би след седмица, може след месец, нямам представа.
— Ще бъда тук утре сутринта и всяка следваща сутрин, докато ме приеме! — увери го Том.
— А аз ще очаквам всеки ден пристигането Ви, както напуканата от суша земя чака дъжд — иронично отвърна везирът.
Аболи стоеше при портите на крепостта и Том вдигна вежди в отговор на непроизнесения въпрос. Беше твърде ядосан за да говори.
Върнаха се назад през пазара за подправки, където въздухът бе изпълнен с аромат на карамфил и пипер, покрай кола за наказания на пазара за роби, през улицата на златарите, чак до каменния кей, където ги чакаше лодката.
След като се настани на кърмата, Том погледна нагоре, за да установи положението на слънцето, а после отвори капака на сребърния джобен часовник.
— Откарайте ме в южния край на острова! — нареди той. Предната вечер бе разгледал картата и бе видял, че развалините на йезуитския манастир са отбелязани на нея. Малко заливче недалеч щеше да послужи за пристанище.
Докато гребците тласкаха лодката съвсем близо до озъбилия се риф, лошото настроение на Том се изпари в ярката светлина на тропическия ден и в предвкусване на срещата със Сара.
Пред лодката се виждаха вълните на открития океан, които се стоварваха върху незащитения южен бряг на острова. Когато се изправи на кърмата, Том забеляза поток, очертан с пищна зеленина, да се спуска към лагуната. Винаги там, където приток на сладка вода потиска растежа на коралите, в рифовете се образува проход. Щом се изравниха с устието на потока, Том забеляза по-дълбоките води на канала и насочи лодката към него. Пясъчната ивица беше пуста и нямаше и следа от нечий кил. Том скочи от носа на лодката на твърдия бял пясък, без дори да намокри ботушите си.
— Ще се върна след около час — каза той на Аболи. — Чакайте ме тук!
Откри една обрасла пътека, която се виеше край потока към вътрешността на острова и започна да си пробива път по нея, докато стигна рядка палмова гора. Видя развалините на манастира пред себе си. Ускори крачка и като стигна до срутените стени викна:
— Сара! Тук ли си? — Отговори му писъкът на ято папагали, излетяло подплашено от короната на огромно дърво.
Тръгна покрай разрушената стена и долови конско цвилене точно пред себе си. Затича напред, неспособен да се пребори с нетърпението и откри кобилата вързана за падналата порта на манастира. Седлото бе оставено на земята до стената, но от ездачката нямаше и помен.