Мусон

Смит Уилбур

— Какво ще правим сега, Доуи? — Тя протегна ръка към него. Той я улови и стисна. — Не мога вече да се върна в харема. — Отново заприлича на някогашното момиченце с маймунско личице, бледо и увито в шала, с полепнала по раменете сплъстена коса и пурпурни сенки от болка под очите.

— Никога вече няма да се върнеш в харема, кълна ти се! — Дориан се приведе и целуна охлузените й, подути устни. После се изправи и изразът му стана непреклонен.

— Трябва да те оставя на Бен Абрам, докато си свърши работата — каза той. — Ще се върна

скоро. Бъди храбра, любов моя!

Закрачи между дърветата, скочи в чинията и мина през тунела под стените на харема. Внимателно се изкатери на терасата на гробницата и около една минута остана неподвижен. Цареше предишната мъртва тишина и той се спусна по стълбите, за да прекоси поляната. Спря зад живия плет и със задоволство се убеди, че труповете на евнусите не са открити и никой не е вдигнал тревога. Продължи предпазливо нататък.

При входа на къщурката спря, за да свикне с полумрака. Куш се бе свил на пода в позата на неродено дете в майчина утроба. Окървавените ръце все още стискаха разпрания търбух, а очите му бяха затворени. Дориан помисли, че е умрял, но когато пристъпи към евнуха, той отвори очи. Изражението му се промени.

— Моля те, помогни на стария Куш! — заломоти той. — Винаги си бил добро момче, Ал Амхара. Няма да ме оставиш да умра.

Дориан се наведе и вдигна сабята си от пода. Куш се разтревожи.

— Не ме убивай! В името на Аллаха, имай милост!

Дориан я пъхна в ножницата и Куш изскимтя с облекчение.

— Винаги съм казвал, че си добро момче. Качи ме на носилката. — Понечи да запълзи към скарата, с която възнамеряваше да отнесе до гроба тялото на Ясмини, но от усилието голямата рана цъфна и от нея бликна нова кръв. Евнухът се сви пак, стиснал търбух с ръце. — Помогни ми, Ал Амхара. Извикай хора да ме отнесат при хирург!

Лицето на Дориан остана безизразно. Наведе се и хвана Куш за глезените, а после го повлече заднишком към вратата.

— Не, недей! Раната ще се отвори още повече! — зави Куш, но Дориан не му обърна внимание. Евнухът оставяше по плочите широка хлъзгава следа от кръв и стомашни сокове. Дориан го извлече с краката напред на слънце. Куш стенеше и се вкопчи в рамката със силата на удавник. Дориан пусна краката му и с едно бързо движение, измъкна сабята и отсече трите впити в дървото пръста на дясната ръка. Куш изквича и притисна обезобразената ръка към гърдите си. Погледна я ужасен и смаян.

— Ти ме осакати! — запелтечи евнухът.

Дориан прибра сабята в ножницата, отново хвана Куш за краката и го повлече през пясъка към отворения гроб. Почти бяха преполовили разстоянието, когато Куш проумя какви са намеренията му. Писъците му станаха по-остри, а тялото се замята насам-натам, размотало черва по земята.

— Когато жените чуят воя ти, ще си помислят, че гадните ти пакетчета са се разкъсали в тялото на Ясмини — изръмжа Дориан. — Продължавай да пееш, мръсна торба със свинска мас! Няма кой да ти помогне, преди да пристигнеш при дявола в пъкъла.

С

едно последно дръпване той прехвърли тялото на Куш през ръба на гроба върху другите двама. Изправи се отгоре с ръце на хълбоците, докато си поеме дъх и болката от счупените ребра малко заглъхне. Куш видя смъртта си в зелените очи.

— Милост! — Опита се да се изправи, но болката в корема беше твърде силна и той присви колене към гърдите си, като се притисна в новоизсечения земен скат.

Дориан се върна да вземе лопатата. Когато загреба първия път, Куш изпищя:

— Не, недей! Как можеш да ми сториш подобно нещо?

— Със същата лекота, с която ти вършеше нечуваните си жестокости върху поверените ти беззащитни жени — осведоми го Дориан. Куш пищеше и се молеше, докато пръста заглуши виковете му. Дориан продължи упорито и над трите тела се образува купчина. Отъпка я и я оформи грижливо.

Донесе от къщичката дъската с името на Ясмини и я поби отгоре. Завърза около нея погребална панделка с извезана на нея заупокойна молитва. После върна лопатата в къщурката, събра парчетата от срязани ремъци и свали от куката на стената робите на Куш. Сви ги на кълбо и го пристегна с ремъците.

Преди да излезе, огледа, за да се убеди, че всичко е наред и се усмихна свирепо.

— През следващите сто години поетите ще съчиняват песни за тримата евнуси, изчезнали след като убили и погребали прекрасната принцеса Ясмини. Може би самият дявол е дошъл да ги придружи до владенията си. Никой няма да научи. Но каква чудесна легенда ще остане за поколенията.

После, за последен път мина през Прохода на ангела.

131.

Когато Дориан се върна при тях, Бен Абрам бе привършил със зашиването и слагаше памучен тампон.

— Добре стана, Ал Салил — увери той Дориан. — След седем дни от днес, ще извадя конците и до един месец ще се излекува напълно, все едно че нищо не е било.

Дориан уви Ясмини в ушитите от най-фина материя роби на Куш и внимателно я настани в скута си на гърба на жребеца, като внимаваше да не засегне наранените места. Поеха с бавна крачка назад към крепостта. Беше така потънала в огромните роби на евнуха, че ничие любопитно око по пътя не би могло да отсъди мъж ли е или жена.

— Никой извън харема не е виждал лицето ти. Никой няма да познае в теб принцеса Ясмини, която лежи погребана в гробището на харема.

— Наистина ли съм свободна, Доуи? — прошепна с усилие тя, защото въпреки всичките му усилия да я държи в покой, конците дърпаха болезнено.

— Не, малкото ми глупаче! Сега си млад роб, собственост на великия шейх Ал Салил. Никога няма да се освободиш.

— Никога ли? — попита тя. — Обещай, че ще бъда твой роб завинаги! И никога няма да ме освободиш.

— Заклевам се!

Това ми стига. — Тя отпусна глава на рамото му.

132.