Музей на страха
Шрифт:
— Познавам работата ти, Нора, и я следя с огромен интерес. Да се предположи, че големите руини в каньона Чако са били строежи, повлияни от ацтеките, ако не и тяхно дело — това е важно, а може би и фундаментално откритие.
— Ами, тогава…
Той стисна леко ръката й да замълчи.
— Не знаех за съкращенията в бюджета за вашия отдел, Нора. Всички трябва да затягаме коланите, но може би сме го сторили малко безразборно.
Нора не можа да се сдържи и да не погледне Бризбейн; беше напълно изключил, изражението
— За щастие сме в състояние да възстановим финансирането ви, а освен това и да ви осигурим осемнайсетте хиляди, необходими за онези жизненоважни датировки с въглерод–14. Аз самият имам личен интерес към тази тема. Никога няма да забравя как като дете посетих онези великолепни руини в Чако със самия доктор Морис.
— Благодаря ви, но…
Той отново леко стисна ръката й.
— Моля ви, не ми благодарете. Господин Бризбейн бе така добър да ми обърне внимание върху тази ситуация. Работата, която вършите тук, е важна; тя ще донесе престиж на музея; а аз лично бих искал да сторя всичко, за да я подкрепя. Ако имате нужда от още нещо, обадете ми се.
Много нежно пусна ръката й и се обърна към Бризбейн.
— Трябва да отида да подготвя малката си реч. Благодаря ви.
След миг бе вече изчезнал.
Нора погледна Бризбейн, но лицето му представляваше непроницаема маска.
— Сега вече знаете какво ще стане, ако се включите в програмата — обади се той. — Не бих искал да се впускам в подробности какво би се случило, ако откажете.
Бризбейн се обърна към огледалото и се огледа за последен път.
— До довечера, доктор Кели — рече меко той.
Дванадесета глава
О’Шонеси последва Пендъргаст по постланите с червени пътеки стълби към огромните бронзови порти на музея, сигурен, че всички са вперили поглед в него. Чувстваше се като абсолютен тъпанар в полицейската си униформа. Спусна небрежно лявата си ръка към дръжката на пистолета си и с удоволствие отбеляза как най-близкият облечен в смокинг мъж му хвърля боязлив поглед. Поуспокои се и от факта, че щеше да получи надница и половина за това префърцунено шоу — а да вземеш надница и половина от капитан Къстър никак не бе за изхвърляне.
Колите пристигаха една подир друга по „Мюзиъм драйв“ и разтоварваха красиви и недотам красиви хора. Плюшени въжета ограждаха малка групичка от фотографи и журналисти. Проблясъците на светкавиците бяха малко и с големи промеждутъци. Една камионетка с логото на местна телевизионна станция вече си събираше техниката и си тръгваше.
— Това откриване на новата Зала на приматите е доста по-скромно от другите, на които съм присъствал — рече Пендъргаст, след като се огледа. — Предполагам, че се дължи на умора от празненствата. Напоследък музеят доста ги зачести.
— Примати ли? И всичките тези хора се интересуват от маймуни?
— Мисля, че мнозина
— Много смешно.
Минаха през портите и пресякоха Ротондата. Допреди два дни О’Шонеси не бе влизал в музея от дете. Но ето ги динозаврите — както си бяха изглеждали винаги. А отвъд тях — слонското стадо. Червените пътеки и плюшените въжета ги водеха напред, към вътрешността на сградата. По маршрута се бяха разположили усмихнати млади дами и ги направляваха с кимане и с жестове. Много хубави млади дами, рече си О’Шонеси и реши, че няма да е лошо да направи едно посещение в музея, когато не е на служба.
Минаха през Африканската зала, през масивната й врата, обкована със слонски бивници, и се озоваха в обширната зала за приеми, изпълнена с безброй масички с обредни свещи. Покрай едната стена се бе проточил огромен бюфет, отрупан с храна, а в двата му края имаше добре заредени питейни барове. В дъното на залата бе издигнат подиум, зает от струнен квартет; който стържеше прилежно виенски валс. О’Шонеси слушаше и не можеше да повярва на ушите си. Звучаха ужасно. Добре поне, че не се упражняваха върху Пучини.
Залата бе почти празна.
До вратата стоеше мъж с маниакален вид и с огромна табелка с името си под белия карамфил на петлицата. Той забеляза Пендъргаст и разтърси ръката му, почти обезумял от благодарност.
— Хари Медоукър, шеф на отдела за връзки с обществеността. Благодаря ви много, че дойдохте, сър, благодаря ви. Мисля, че новата зала ще ви хареса.
— Моята специалност е маймунското поведение.
— Ами да — рече О’Шонеси с най-заплашителния си тон.
Онзи се наведе напред и заговори с възможно най-негостоприемния си тон:
— Това е частно събитие, господин полицай. Съжалявам, но трябва да си тръгнете. Нямаме нужда от външни охранители…
— О, така ли? Знаеш ли, Хари, тук съм по разследването на дребното проблемче с онова музейно кокаиново кръгче.
— Музейно кокаиново кръгче ли? — Медоукър изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да получи сърдечен удар.
— Полицай О’Шонеси — долетя да ушите му мекото предупреждение.
О’Шонеси потупа онзи по рамото.
— Нито дума. Представете си как пресата ще се нахвърли върху темата. Помислете си за музея, Хари.
Оставиха Хари разтреперан и побледнял като стена.
— Гадно ми става, когато не уважават хората в синьо — рече О’Шонеси.
В следващия миг Пендъргаст го изгледа сериозно. След това кимна към бюфета.
— Правилата може и да забраняват пиенето по време на служба, но не забраняват да се хапват блини с черен хайвер.
— Блини с к’во?
— Малки елдени хапки, намазани с масло и покрити с черен хайвер. Възхитителни са.
О’Шонеси потръпна.
— Не обичам сурови рибешки яйца.