Музей на страха

Чайлд Линкълн

Пръст. Миризмата на влага връхлетя ноздрите й. Бръкна с пръст — беше хладна, влажна и леко слузеста пръст. Мушна ножа и установи, че беше компактна, но поддаваща маса с малко камъчета. Чудесно.

Изправи се и се огледа. О’Шонеси стоеше зад нея и я гледаше с любопитство.

— Какво правите? — попита.

— Проверявам настилката под пода.

— И?

— Насипана пръст, не е цимент.

— Това добре ли е?

— Страхотно е.

— Щом казвате.

Тя върна тухлата отново на мястото й и се изправи. Погледна часовника си. Три часът, петък следобед. Музеят щеше да затвори след два часа.

Обърна

се към О’Шонеси.

— Виж какво, Патрик, искам да отидеш в кабинета ми в музея, да разбиеш шкафчето ми и да ми донесеш някои инструменти, които ще ми трябват.

О’Шонеси поклати глава.

— Няма да правя нищо подобно. Пендъргаст ми нареди да бъда с вас.

— Помня. Но тук съм в безопасност. Онази врата има поне пет ключалки, а аз няма да ходя никъде. Тук ще съм по-сигурна, отколкото ако съм на улицата. Освен това убиецът знае къде работя. Нима ще предпочетеш аз да ида до центъра, а ти да чакаш тук?

— Защо да ходим някъде? Защо е това бързане? Не можем ли да почакаме Пендъргаст да излезе от болницата?

Тя го изгледа с почуда.

— Часовникът тиктака, Патрик. Там навън се разхожда убиец.

О’Шонеси я погледна. Колебаеше се.

— Не можем да си позволим да стоим тук със скръстени ръце. Надявам се, че няма да ми пречиш. Тези инструменти ми трябват и то веднага.

Той продължаваше да се колебае.

Нора усети как гневът й се засилва.

— Просто го направи. Разбрано?

О’Шонеси въздъхна.

— Заключете добре подире ми и не отваряйте никому. Нито на хазаина, нито на пожарната, нито на Дядо Коледа. Само на мен. Обещавате ли?

Нора кимна:

— Обещавам.

— Добре, веднага се връщам.

Тя набързо нахвърли списък на нещата, даде наставления на О’Шонеси, заключи внимателно подире му и изолира тътена на надвисналата отвън буря. Бавно се извърна от вратата, огледа стаята, докато накрая погледът й спря върху настилката на пода. Преди сто години Ленг, при цялата си гениалност, не би могъл да предвиди какви ще са възможностите на съвременната археология. Щеше да разкопае мястото най-внимателно, да достигне до старата му лаборатория, отстранявайки пласт подир пласт, щеше да вложи цялото си умение, за да намери и най-малкото доказателство. А доказателства щеше да има, знаеше това. На света не съществува такова нещо като безплодна археологическа площадка. Хората — независимо къде отиват и какво правят — винаги оставят следи.

Извади джобното ножче, клекна и отново вкара острието между старите тухли. Внезапно изтрещя нова гръмотевица — по-силно, отколкото предишните; Нора се сепна, сърцето й се бе разтуптяло от страх. Овладя се и поклати тъжно глава. Никакъв убиец нямаше да й попречи да открие онова, което се криеше под този под. Запита се за миг какво ли би казал Бризбейн за тази й работа. Да върви по дяволите, реши накрая.

Завъртя ножчето в ръце, затвори го с въздишка. През целия си професионален живот бе изравяла и описвала човешки кости без всякакви емоции — без да изпитва някаква друга обвързаност с древните скелети, освен факта, че и те принадлежаха към човечеството. Но при Мери Грийн нещата се оказаха коренно различни. Там, пред дома на момичето, Пендъргаст бе очертал остро и релефно краткия живот и ужасната смърт на Мери Грийн. За първи път Нора осъзна, че бе изровила, че бе държала костите на човек, когото можеше да разбере и за когото можеше

да скърби. Историята на Пендъргаст за момичето проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко в съзнанието й, въпреки опитите й да поддържа професионална дистанцираност. А сега тя почти се бе превърнала във втора Мери Грийн.

Всичко това бе лично. Много лично.

Мислите й бяха прекъснати от изскърцалата от вятъра врата и от нов, малко по-слаб тътен на гръм. Нора коленичи, отвори отново ножчето и започна да чегърта енергично тухлената настилка. Очертаваше се дълга нощ.

Четвърта глава

Вятърът блъскаше в заключената врата, от време на време в стаята нахлуваха проблясъците на светкавици и тътенът на гръмотевици. След като О’Шонеси се бе завърнал, двамата работеха заедно — полицаят изнасяше пръстта, а Нора се съсредоточи върху разкриването на подробностите. Работеха под светлината на една-единствена жълта крушка. Стаята миришеше силно на гнилоч. Въздухът бе застоял, влажен и задушлив.

Насред пода във всекидневната бяха разрили площадка от четири квадратни метра. Беше внимателно рамкирана, спускаше се стъпаловидно на всеки прокопан метър, за да може да се излиза от удълбочаващия се изкоп. Тухлите от настилката бяха внимателно подредени до стената в дъното. Вратата към кухнята бе отворена и през нея се виждаше голяма купчина кафява пръст, струпана в средата на стаята върху дебел найлон. До него имаше по-малък найлон, върху който бяха струпани поставените в торбички предмети, намерени при разкопките.

Нора най-сетне се спря и остави настрани шпаклата и метличката, с които работеше. Свали предпазната каска, избърса с ръка челото си и отново наложи каската. Отдавна бе минало полунощ и вече се чувстваше изтощена. В най-ниската си точка изкопът бе стигнал на метър и двайсет под пода — доста работа. Беше трудно да се работи толкова бързо без да се нарушават професионалните правила.

Обърна се към О’Шонеси:

— Пет минути почивка. Бих искала да изследвам този разрез.

— Време беше.

Той се изправи и се подпря на лопатата си. Челото му лъщеше от пот.

Нора освети с фенерчето си грижливо подравнената стена от пръст и се „зачете“ в нея така, както хората четат книги. От време на време бръсваше леко с метличката, за да види по-добре.

Най-отгоре имаше пласт с дебелина от двайсетина сантиметра, очевидно насипан като основа за последната настилка от тухли. Под него имаше около деветдесет сантиметра по-груб пълнеж, осеян с парченца от глинени и порцеланови съдове от периода след 1910 година. Не забеляза обаче никакви следи от лабораторията на Ленг — поне нямаше нищо очевидно. И въпреки това тя най-усърдно вземаше проби и ги прибираше в торбички — по всички правила на науката.

Под грубия пълнеж попаднаха на пласт; съдържащ парчета боклук — гниещи бурени, зеленясали парчета от бутилки, кокали и скелета на куче — очевидно останки от времето, когато мястото е било пустеещо. Под него имаше пласт от тухли.

О’Шонеси се протегна и разтри мускулите на гърба си.

— Защо трябва да копаем толкова дълбоко?

— В повечето градове равнището на почвата се повдига с определено темпо във времето — за Ню Йорк то е около седемдесет и пет сантиметра на сто години. — Нора посочи дъното на дупката. — Тогава това е било земното равнище.