Музей на страха
Шрифт:
— Но ти не си с униформа.
— Значката ми е у мен.
— Какво ще й кажеш?
Думкането продължаваше.
— Истината, разбира се.
О’Шонеси отиде до вратата, отключи я и я отвори.
Ниската и яка хазяйка се появи на прага. Погледът й се стрелна покрай О’Шонеси, забеляза гигантската дупка на пода във всекидневната, купчините пръст и подредените зад тях тухли, изкопаната горна част от скелет. Върху лицето й се изписа дълбок ужас.
О’Шонеси отвори портфейла си, за да покаже значката, но жената изглежда
— Госпожо… Ли беше, нали? Аз съм сержант О’Шонеси от Нюйоркската полиция.
Дамата все още гледаше зяпнала изкопа.
— В този апартамент е било извършено убийство — рече делово О’Шонеси. — Трупът е бил закопан под пода. Правим разследване. Знам, че за вас е шокиращо. Съжалявам, госпожо Ли.
Жената като че ли най-сетне го забеляза. Обърна се бавно, погледна го първо в лицето, след това погледна значката и пистолета му.
— Ка-а-а-кво?
— Убийство, госпожо Ли. Във вашия апартамент.
Тя отново се вторачи в голямата дупка. Вътре в нея скелетът си лежеше мирно, загърнат в пръстената си мантия. Горе Пендъргаст лежеше без да помръдва, с все още кръстосани на гърдите ръце, в почти същата поза на покой.
— А сега, госпожо Ли, ще ви помоля да се приберете тихичко, във вашия апартамент. И да не казвате на никого за това. Няма да се обаждате никому. Заключете вратата си. Не отваряйте на никого, освен ако ви покажат това — О’Шонеси вдигна значката си близо до лицето й. — Разбрахте ли, госпожо Ли?
Тя кимна безмълвна, очите й продължаваха да са ококорени.
— Качете се сега горе. Трябват ни двайсет и четири часа пълно мълчание. После, разбира се, ще дойде голяма група полиция. Лекари, съдебни медици — пълна бъркотия. Тогава можете да говорите. Но засега — той вдигна пръст пред устните си и изигра пантомимно едно преувеличено „Ш-ш-ш-ш-т“
Госпожа Ли се обърна и се затътри по стълбите. Движенията й бяха бавни, като на лунатичка. Нора чу как вратата горе се отваря и затваря. А сетне се възцари отново тишина.
Пендъргаст отвори едно око. Погледна О’Шонеси, после — Нора.
— Отлично се справихте двамата — каза с тих глас. Устните му помръднаха в едва забележима усмивка.
Седма глава
Когато патрулната кола с капитан Шърууд Къстър зави към улица „Дойърс“, капитанът се взря през предното стъкло в шумната групичка репортери. Не бяха много на брой, но отдалеч виждаше, че са от най-гадните.
Нойс спря колата до бордюра, Къстър отвори вратичката и измъкна туловището си на улицата. С приближаването му към къщата, репортерите започнаха да му подвикват. А там беше и най-гадният — Смитбът ли, или както там му беше името — който се караше с униформения полицай, застанал на входните стълби.
— Не е честно! — викаше той с все сила, а лизнатият му кичур коса се люлееше
Полицаят не му обърна внимание, а се отдръпна, за да направи път на Къстър да премине през жълтата лента опасваща местопрестъплението.
— Капитан Къстър! — извика репортерът и се обърна към него: — Комисар Рокър отказа да разговаря с пресата. Вие бихте ли коментирали случая, моля?
Къстър не отговори. Комисарят, помисли си. Самият комисар беше тук. Щеше здравата да си изпати. Да оставим точно това куче заровено — това му беше казал той. Къстър не само бе разлаял кучето, но то го беше захапало за задника.
Благодарение на О’Шонеси.
На вратата го вписаха в дневника и Къстър влезе вътре, следван по петите от Нойс. Бързо се спуснаха към партерния апартамент. Навън още се чуваше гласът на протестиращия репортер.
Първото нещо, което Къстър забеляза с влизането си в апартамента, беше една голяма дупка и купчина пръст. Там бяха обичайните фотографи, прожектори, съдебният лекар. Там беше и комисарят.
Той вдигна глава и забеляза Къстър. По лицето му пробяга яден спазъм.
— Къстър! — извика комисарят и му кимна да приближи.
— Да, сър.
Къстър преглътна и тихо скръцна със зъби. Край.
— Поздравления.
Къстър замръзна на място. Сарказмът на Рокър бе лош знак. И на всичкото отгоре — пред всички.
Вдърви се.
— Съжалявам сър, всичко това е извършено без разрешение от начало до край и аз лично ще…
Комисарят го прегърна през рамо и го притегли по-близо до себе си. Къстър усети в дъха му миризмата на застояло кафе.
— Къстър?
— Да, сър?
— Моля те, само слушай — прошепна му комисарят. — Не говори. Не съм тук, за да слушам извинения. Дошъл съм, за да ти възложа ръководството на това разследване.
Това наистина бе лош знак. И преди беше ставал жертва на сарказма на комисаря, но не и чак дотам. Никога.
Къстър премигна.
— Наистина много съжалявам, сър, но…
— Ти не ме слушаш, капитане. — Все още прегърнал го през рамо, комисарят отведе Къстър по-далеч от представителите на пресата — към дъното на тесния апартамент. — Разбрах, че твоят човек О’Шонеси има нещо общо с тези разкопки.
— Да, и аз най-строго ще го порицая…
— Капитане, ще ме оставиш ли да довърша?
— Да, сър.
— Кметът ми се обажда два пъти тази сутрин. Много е доволен.
— Доволен ли?
Къстър не беше сигурен дали това беше нова саркастична забележка, или нещо още по-лошо.
— Доволен, да. Колкото повече вниманието се отклонява от тези нови папагалски убийства, толкова е по-доволен. Новите убийства действат зле на рейтинга. Благодарение на това откритие, ти си сега ченгето на деня. Поне за кмета.
Мълчание. На Къстър му стана ясно, че Рокър не споделя напълно доброто мнение на кмета.