Натюрморт с гарвани
Шрифт:
Усмихна се вътрешно и поклати глава. Виж го ти! Жена му бе починала, дъщерята бе отлетяла към по-зелените пасища на Западното крайбрежие, вестникът губеше пари, а самият той наближаваше шейсет и пет години. Истински журналист.Малко късничко бе за това. Какво си въобразяваше той?
Лъдуиг забеляза, че ромонът на разговорите в ресторанта изведнъж бе секнал. С ъгълчето на около си забеляза една черна фигура, застанала пред ресторанта. Беше агентът от ФБР, който проучваше менюто, залепено на стъклото.
Смит Лъдуиг се извъртя леко със столчето си. Може би не всичко бе загубено. Може би щеше да изтръгне нещо от агента. Беше малко вероятно, но си струваше да опита. И най-малката троха информация би свършила работа. Смит Лъдуиг можеше да сътвори чудеса с една троха.
Човекът от ФБР — как му беше името? — се настани в едно от сепаретата и Мейси отиде да вземе поръчката му. Не беше трудно да се чуе Мейси — бумтящият й глас достигаше всяко ъгълче на ресторанта, но за да чува тихите реплики на агента, трябваше да се напряга.
— Специалитетът днес е кълцан шницел — избоботи Мейси.
— Разбира се — отвърна агентът от ФБР. — Кълцан шницел.
— Аха. Шницел и бял сос, картофено пюре с чесън, домашно приготвено, а не от кутия, и зелен боб за гарнитура. Зеленият боб съдържа желязо, а както ви гледам, определено се нуждаете от желязо.
Лъдуиг трябваше да сдържи усмивката си. Мейси вече бе подхванала горкия непознат. Ако не наддадеше с пет килограма, докато си тръгне, това нямаше да се дължи на липса от сплашване от нейна страна.
— Виждам, че имате и свинско с боб — каза мъжът. — Боб с какъв точно вид шушулки използвате?
— Шушулки ли? В нашето свинско с боб няма никакви шушулки. Само свежи продукти. Започвам с най-добрия червен боб, хвърлям му малко по-тлъсто свинско, меласа, подправки, варя го цяла нощ на най-бавен огън. Бобчетата направо се топят в устата. Едно от най-популярните ни ястия. Значи — свинско с боб, така ли?
Започваше да става интересно. Лъдуиг се завъртя още малко, за да вижда по-добре случващото се.
— По-тлъсто свинско, Боже мой, да, колко хубаво… — повтори разсеяно агентът. — А пърженото пиле?
— Два пъти оваляно в специалната царевична галета на Мейси, изпържено до златисто, задушено с бял сос. Върви отлично с нашите специални пържени сладки картофи.
Мъжът вдигна глава от менюто, погледна жената и отново изражението му бе странно безизразно. После заговори:
— Сигурно по тези краища имате достъп до висококачествено ангъско говеждо.
— Разбира се. Мога да ви приготвя стек по десет различни начина — пържен, пържен с пиле, на скара, печен, в гърне. С пържени картофки „Велвета“ и зелена кралска салата. По-суров, среден или добре препечен. Кажете ми как да го приготвя и ако не мога да го направя, значи такъв стек не съществува.
— Дали ще ви се намери парче от филето? — попита той. Мъжът имаше копринен, почти сладък глас, забеляза Лъдуиг, и най-малкото половината ресторант
— Има си хас — топ филе, нюйоркско, вие само го кажете, ние го имаме.
Последва дълга пауза.
— Вие казахте, че сте готова да приготвите стек по всякакъв начин?
— Точно така. Ние се грижим за клиентите си. — Мейси хвърли един поглед на Смит Лъдуиг. Той бързо й се усмихна. — Нали, Смити?
— Точно така — отвърна той. — Шницелът е божествен.
— Тогава се залавяй за работа и го изяж!
Лъдуиг кимна все още ухилен.
Мейси се обърна отново към човека на ФБР.
— Кажете ми как го обичате и аз с удоволствие ще го направя.
— Питам се дали бихте били така любезна да ми донесете едно добро парче от филето, около шест унции, да го огледам.
На Мейси не й мигна окото от това искане. Щом човекът искаше да види стека, преди да му сготви, той щеше да го види, преди да му го сготви. Лъдуиг я видя как отиде в кухнята и как се завърна с едно хубаво парче филе. Лъдуиг знаеше, че най-доброто тя щеше да запази за Тад Франклин, който й бе слабостта.
Тя наклони чинията под носа на агента.
— Ето. И мога да ви уверя, че никъде няма да намерите равно на него оттук до Денвър.
Мъжът огледа стека, след това взе ножа и вилицата си и отряза тлъстинката от едната му страна. После й върна чинията.
— Ще ви бъда много благодарен, ако го смелите с месомелачка среден размер.
Лъдуиг затаи дъх. Да смелиш филе миньон в месомелачка? Как ли щеше да реагира сега Мейси? Той буквално не дишаше.
Мейси се бе вторачила в агента от ФБР. В ресторанта цареше пълна тишина.
— И как ще искате да бъде приготвен вашият… ъ-ъ-ъ… хамбургер?
— Суров.
— Искате да кажете силно недопечен?
— Имам предвид суров, ако обичате. Моля донесете ми го с едно сурово яйце с черупката, както и ситно нарязан чесън и магданоз.
— Със сусамено или с обикновено хлебче?
— Без хлебче, благодаря.
Мейси кимна, обърна се и само след един поглед през рамо отнесе чинията в кухнята. Лъдуиг я изгледа, изчака малко и тогава направи своя ход. Пое дълбоко дъх, взе си кафето и прекоси ресторанта, за да се изправи пред агента. Мъжът вдигна глава и фиксира продължително Лъдуиг с хладните си и изключително светли очи.
Лъдуиг протегна ръка.
— Смит Лъдуиг. Редактор на „Край каунти куриър“.
— Господин Лъдуиг — разтърси протегнатата ръка мъжът. — Казвам се Пендъргаст. Моля седнете. Бяхте на пресконференцията тази сутрин. Трябва да кажа, че зададохте няколко много смислени въпроса.
Лъдуиг се изчерви от неочакваната похвала и отпусна скърцащите си и не особено млади кокали на отсрещната пейка.
Мейси се появи на летящата врата на кухнята. В едната си ръка носеше чиния с току-що смляното филе, а в другата — чиния с останалите съставки и яйце в чашка. Постави двете чинии пред Пендъргаст.