Натюрморт с гарвани
Шрифт:
— Полицаите не успяха да ги намерят — отвърна съдебният лекар.
Хейзън почувства как го залива вълна на раздразнение от тази критика. Съдебният лекар цял следобед го правеше, подхвърляше една злобна забележка подир друга за недостатъците в доклада на Хейзън и, съответно — за недостатъците в полицейската му работа. А истината беше, че когато той пое разследването, щатската полиция вече бе осрала всичко.
Докторът продължи да реже тленните останки на Шийла Суег. Пендъргаст започна да обикаля около масата с ръце на гърба и да разглежда органите — все едно, че разглеждаше някоя музейна скулптура. Взе етикетчето,
— Виждам, че сте я идентифицирали.
— Да — отвърна с покашляне Хейзън. — Хубавицата е от Оклахома. Намерихме колата й, една от онези корейските, дето горят ориз, скрита в царевицата на пет мили от другата страна на Медисин Крийк.
— Някаква идея какво е правела тук?
— Намерихме няколко лопати и кирки в багажника. Търсачка на реликви — те винаги се навъртат около могилите, копаят за стари индиански артефакти.
— Значи това е често срещано, така ли?
— Не толкова наоколо, но да — някои хора от това преживяват, пътуват от щат на щат и плячкосват старите места в търсене на вещи, които после продават на битаците. Преровили са всяка могила, всяко място на стара битка, всеки хълм от Додж сити до Калифорния. Нямат никакъв срам.
— Има ли полицейско досие?
— Доста богато. Измама с кредитни карти, фалшиви продажби чрез електронен порт, дребни застрахователни измами.
— Постигнали сте отличен напредък, шерифе.
Хейзън кимна отсечено.
— Е — рече докторът, — май свършихме тук. Има ли някой от вас някакви въпроси или специални изисквания?
— Да — отвърна Пендъргаст. — Птиците и стрелите.
— Във фризера са. Искате да ги видите ли?
— Да, ако обичате.
Лекарят излезе и след малко се върна с нова количка, върху която враните бяха подредени в редички, всяка със свой етикет на палеца. До тях бе струпана купчинка стрели, върху които птиците бяха нанизани.
Пендъргаст се наведе към тях посегна и се спря:
— Може ли?
— Заповядайте.
Той взе една стрела с облечената си в найлонова ръкавица ръка и я завъртя бавно.
— Подобни копия мотат да се намерят почти на всяка бензиностанция оттук до Денвър — каза Макхайд.
Пендъргаст продължи да върти стрелата към светлината. След което каза:
— Това не е копие, докторе. Това е оригинална тръстикова стрела на Южните шайени, с пера от плешив орел, снабдена с тип II кимерийски наконечник от алибейтски кварц. Бих я датирал между 1850 и 1870 година.
Хейзън се вторачи в Пендъргаст, който остави стрелата на мястото й.
— Всичките ли? — попита той.
— Всичките. Очевидно са били комплект. Колекция от оригинални стрели като тези, запазени в отлично състояние, би струвала в „Сотбис“ най-малко десет хиляди долара.
В последвалото мълчание Пендъргаст взе една птица, обърна я внимателно върху дланта си и я опипа.
— Както изглежда — напълно смазана.
— Така ли? — Тонът на лекаря бе станал уморен, раздразнен.
— Да. Всички кости са строшени. Сега е торбичка с каша. — Вдигна глава. — Вие възнамерявате да аутопсирате птиците, налидокторе?
Лекарят изсумтя.
— Всичките две дузини? Ще отворим една-две.
— Силно бих препоръчал да ги аутопсирате всичките.
Лекарят се отдръпна от количката.
— Агент Пендъргаст, не виждам за какво би послужило
Пендъргаст остави птицата на количката и взе друга, палпира я, после трета, докато най-сетне не избра една. И преди лекарят да успее да възрази, взе скалпел от набора хирургични инструменти и направи дълъг разрез на корема на птицата.
Докторът се възвърна дар словото.
— Една минута! Вие не сте оторизирани да…
Хейзън гледаше как Пендъргаст разкрива стомаха на враната. Агентът спря за миг с готовия скалпел в ръка.
— Веднага оставете птицата на мястото й! — рече гневно лекарят.
С бързо движение Пендъргаст отвори стомаха. И там, сред разлагащите се царевични зърна, стърчеше нещастно розово парче, което Хейзън изведнъж разпозна като човешки нос. Стомахът му отново се разбунтува.
Пендъргаст върна враната на количката.
— Ще оставя намирането на устните и ушите въз вашите способни ръце, докторе — каза той и свали ръкавиците, маската и престилката. — Моля изпратете ми окончателния си доклад чрез шериф Хейзън.
След което излезе от стаята, без да се обръща.
Осма глава
Смит Лъдуиг седеше до бара на ресторанта на Мейси, едва докоснал чинията си с кълцан шницел, и бъркаше с лъжичка чашата си с кафе. Беше шест часът и трябваше да пише статия, а не бе стигнал доникъде с нея. Може би, помисли си той, темата е прекалено голяма. Може би просто не бе готов за нея. Може, след като през всичките тези години бе писал само за местните панаири и за някоя и друга автомобилна катастрофа, бе изгубил уменията си. А кой знае, може би никога не бе имал тези умения.
Бъркаше и бъркаше кафето.
През витрината на ресторанта Лъдуиг виждаше затворената врата на шерифския офис на отсрещната страна на улицата. Боже мой, как бе успял този свадлив и неграмотен шериф да му влезе под кожата. Лъдуиг не успя да измъкне от него никаква информация. И от щатската полиция не му казаха нищо. Не можа дори да се свърже със съдебния лекар по телефона. Как, по дяволите, го правеха онези от „Ню Йорк таймс“? Може би защото бяха големи и могъщи, да не се говори с тях бе по-лошо, отколкото да се говори.
Погледна отново кафето си. Проблемът бе, че никой не се боеше от „Край кънтри куриър“. Вестникът бе нещо като местна шега. И как биха могли да го уважават като репортер, след като на следващия ден се явяваше да продава рекламна площ, а на по-следващия го виждаха зад волана на камионетката за разнос, защото шофьорът му Пол Кечъм трябваше да откара жена си в Додж сити за химиотерапия?
И ето, че се бе появила най-голямата тема в цялата му кариера, а той не разполагаше с нищо за следващия брой. С нищо. Е, разбира се, че винаги можеше да префасонира онова, което бе писал във вчерашния брой, да намекне за хипотези, да цитира омръзналото „Без коментар“ на полицията и пак да излезе един приемлив текст. Но жестокостта и необичайността на престъплението бе събудила сънливия Медисин Крийк и хората очакваха повече. А и частица от него искаше той да се издигне до висотата на положението и да напише добър репортаж. Част от него искаше — сега, след като най-сетне бе получил възможността — да бъде истински журналист.