Натюрморт с гарвани
Шрифт:
Но поне нямаше да има повече неприятности с шериф Хейзън. Странно, той бе спасил живота й и сега сякаш проявяваше някаква бащинска загриженост към нея. Трябваше да признае, че той се държа много мило, когато го посети в деня, когато тя напускаше болницата. Дори се извини — не чак с толкова думи, разбира се, но все пак това я обърка. Тя му благодари, че й бе спасил живота. Тогава той се просълзи и каза, че не бил сторил достатъчно, че не бил направил нищо. Горкият човек. Той наистина още бе съсипан за Тад.
Тя погледна парите. Утре, като излезе, ще каже на Пендъргаст какво възнамеряваше да стори с тях.
Идеята й се
Не че хранеше някакви илюзии, дори когато идеята й хрумна за първи път. Знаеше, че когато го намери, той навярно щеше да се окаже един от онези мъже, които не могат да свържат двата края — неудачник. В крайна сметка той се бе оженил майка й и след това бе заминал, зарязвайки ги и двете. Никога не бе плащал издръжка, никога не я посети, никога не й писа — поне, доколкото тя знаеше.
Няма значение. Той й бе баща. И вътре в себе си тя усещаше, че това бе правилното нещо, което трябваше да направи. А сега имаше и парите, и времето да го стори.
Нямаше да бъде трудно да го открие. Безкрайните оплаквания на майка й имаха неумишления ефект да я информират за местопребиваването му. След като се бе помотал из Средния запад, той се бе установил в Алънтаун, Пенсилвания, където поработвал за „Пеп бойс“. Колко мъже на име Джеси Суонсън можеше да има в Алънтаун? Можеше да стигне дотам с колата за два дни. Парите, които Пендъргаст й бе платил, щяха да са достатъчни за бензин, магистрални такси, мотели, при това щеше да разполага с достатъчно, ако се наложеше неочакван ремонт на колата.
Дори той да се окажеше неудачник, спомените й за него бяха хубави. Поне не беше смотаняк. Когато бе тук, бе добър баща, водеше я на кино и на мини голф, винаги засмян, винаги готов да се забавляват. А и какво всъщност означаваше да си неудачник? Децата в училище смятаха и нея за неудачница. А той я бе обичал, в това бе сигурна… въпреки, че я бе изоставил с една ужасна, пияна вещица.
Не възлагай точкова много на надеждите си, Кори,напомни си сама.
Сгъна банкнотите и ги напъха в джоба на панталона си. Извади изпод леглото куфара от изкуствена кожа, тръсна го на леглото и започна да хвърля в него дрехи. Ще тръгне още сутринта, преди майка й да се бе събудила, ще си вземе довиждане с Пендъргаст и ще отпраши.
Куфарът скоро бе готов. Кори го мушна отново под леглото, легна и мигновено заспа.
Събуди се от неподвижността на нощта. Навсякъде бе тъмно. Седна, огледа се уморено. Нещо я бе събудило. Не можеше да бъде майка й, тя бе нощна смяна в клуба и…
Точно под прозореца й се чу гъргорене, бръщолевене, лек удар. Умората й мигновено изчезна, прогонена от страха.
А след това се чу плясък и съскане, а по стената на караваната леко забарабаниха капки вода.
Погледна часовника — беше два часът. Тръшна се отново в леглото и едва не се разсмя от облекчение. Този път наистина бе оросителната система на господин Дейд.
Стана да затвори прозореца. Спря се за миг да вдиша хладния въздух, да усети свежата миризма на мокра трева. След това се зае да дръпне плъзгащия се прозорец.
Изведнъж една ръка се протегна
Кори отдръпна ръце от прозореца и отстъпи безмълвна.
В рамката на прозореца се появи бяло, с форма на луна лице: издраскано, изпорязано, изпоцапано с мръсотия и кръв, с рядка брадица и странна, детинска пухкавина. Ужасната ръка бавно дръпна прозореца и го отвори напълно. Понесе се ужасна воня — още по-ужасна заради спомените, които предизвика — и изпълни ноздрите и.
Кори отстъпи към вратата и с безчувствени пръсти потърси клетъчния телефон в джоба си. Намери го, натисна два пъти бутона „Send“, за да избере последния набиран номер. Номерът на Пендъргаст.
С рязко движение огромната ръка изтръгна евтината алуминиева рамка на прозореца, строшавайки стъклото.
Кори се обърна и изтича от стаята си, профуча през коридора с боси нозе, прекоси всекидневната към…
Входната врата се отвори с трясък. И там се появи Джоб. Джоб, все още жив — едното му око бе извадено и от него се процеждаше жълтеникава течност, детското му облекло бе изпокъсано и мръсно, изпъстрено със спечена кръв, косата — сплъстена, а кожата — жълтеникава. Едната му ръка висеше счупена и безполезна, но другата бе протегната към нея.
М-ъ-ъ-ъ-х!
Той пристъпи крачка напред с изкривено от ярост лице и вонята му изпълни стаята.
— Не! — изпищя тя. — Не, не, махни се…!
Той пристъпи, размахал ръце, и нададе нечовешки рев.
Кори се обърна и хукна обратно по коридора към стаята си, чувайки тежките му стъпки из коридора. Успя да затръшне вратата и пусна резето, ала той премина през нея с оглушителен трясък и залепи тънкия й шперплат на стената. Без да се замисли, тя плонжира с главата напред през прозореца, претърколи се върху парчетата стъкло и мократа трева, изправи се и спринтира към града. Чу зад себе си трясък, рев на недоволство, нов трясък. В караваните около нея започнаха да палят лампите. Тя хвърли поглед назад и видя ревящия Джоб, който буквално изпълзяваше от прозореца й, разкъсвайки обшивката му.
Ако успееше да стигне до главния път, можеше и да извади късмет. Кори препусна през парка с караваните. Вратата бе само на неколкостотин метра от нея.
Чу рев и хвърли поглед встрани, за да види приведената и ранена фигура да тича през тревата с ужасяваща скорост и да й отрязва пътя към града.
Тя се напрегна, пое дълбоко въздух, ала сега той тичаше косо към нея, като не й остави друга възможност, освен да завие обратно към дъното на парка, към мрака на голите поля. Бръкна в джоба си и извади телефона, притисна го към ухото си, както бягаше.
— Идвам, Кори, идвам веднага.
— Той ще ме убие, моля…
— Ще пристигна колкото е възможно по-скоро заедно с полицията. Тичай, Кори. Тичай.
Тя тичаше с все сили, прескочи задната ограда и влетя в нивите, острите царевични пънчета раздираха кожата на босите й крака.
Мъх! Мъх! М-ъ-ъ-ъ-х!
Джоб тичаше зад нея, скъсяваше разстоянието със странна, животинска, маймунска походка, подпирайки се на кокалчетата на здравата си ръка. Тя продължи да бяга с надеждата, че той може да се умори, да се откаже, болката му да надделее — ала той продължаваше с мъчителен рев.