Натюрморт с гарвани
Шрифт:
Мъжът се изсмя грубовато.
— Странен въпрос. — И тъй като отново не последва отговор от Пендъргаст, той кимна с глава настрани. — Установил съм се на лагер ей там.
Пендъргаст взе пушката, „счупи“ я, изхвърли гилзите и я подаде празна на Гаспариля.
— Покажете ми, моля ви.
След пет минути пеши ход стигнаха до браздата между дърветата и царевичното море. Гаспариля се мушна в един ред и двамата поеха по прашна, отъпкана пътека. След няколко минути излязоха в тополовата горичка, която обикаляше бреговете на рекичката Медисин.
Гаспариля взе няколко клона и ги мушна под дървените въглища. Пламъците лумнаха и осветиха малкия лагер. На светлината изплуваха една омазнена палатка, пънче за табуретка, стара дървена врата вместо маса, подпряна на още няколко пънчета.
Гаспариля свали наниза от катерици от рамото си и ги стовари върху импровизираната маса. След това извади ножа си и се захвана за работа — изкормяше ги и хвърляше вътрешностите настрани. После с едно рязко движение одираше кожите им. След това с няколко бързи ряза сваляше главите, лапите и опашките; а като накълцваше по на тънко трупчетата, ги хвърляше във врящия котел.
— С какво се занимавате тук? — попита Пендъргаст.
— Тук съм на бизнес пътуване — отвърна мъжът.
— Бизнес пътуване ли?
— За наточване. Правя по два тура в моята територия в топлите месеци. През зимата слизам на юг, към Браунсвил. Точа всякакви инструменти, каквито можете да се сетите — от дърворезачките до роторите на комбайните.
— И как дойдохте насам?
— С пикап.
— Къде е паркиран?
Гаспариля нанесе ужасен удар и хвърли последната катеричка в гърнето. — Ей там, ако искате да го огледате.
— Това възнамерявам.
— В града ме знаят. Никога не съм нарушавал закона, можете да попитате шерифа. Изкарвам си хляба като вас. Само дето не се промъквам в тъмното, не светвам в лицата на хората и не ги плаша до смърт.
Той хвърли още клонки под гърнето.
— Щом в града ви познават, както казвате, защо лагерувате тук?
— Искам да имам пространство.
— А защо я карате бос?
— А?
Пендъргаст освети босите и мръсни пръсти на мъжа.
— Обувките са скъпи. — Той бръкна в един от джобовете си и извади парче тютюн, отхапа и мушна парчето в устата си. — И какво търси човек на ФБР тук? — попита, докато наместваше хапката на бузата си с пръст.
— Мисля, че можете сам да отговорите на този въпрос, господин Гаспариля.
Мъжът му хвърли един дълъг кос поглед, но не каза нищо.
— Тя е копаела при Могилите, нали? — попита най-сетне Пендъргаст.
Гаспариля се изплю.
— Да.
— Откога?
— Не знам.
— Намери ли нещо?
Той сви рамене.
— Не за първи път копаят по Могилите. Не им обръщам много внимание. Когато съм тук, ходя само на лов. Не се
— Има ли погребения в Могилите?
— Така казват. Там някога имало и клане. Това е всичко, което знам, и всичко, което искам да знам. От това място тръпки ме побиват. Не бих се изкачил по Могилите, освен ако само там има катерички.
— Чух приказки за някаква легенда, свързана с това място. „Проклятието на Четирийсет и петимата“, така мисля, че се казваше.
Гаспариля не отвърна нищо и за дълго време над лагера се възцари тишина. Той бъркаше гърнето с пръчка и от време на време поглеждаше към Пендъргаст.
— Убийството е станало преди три нощи, по време на новата луна. Да сте чули или видели нещо?
Гаспариля отново се изплю.
— Не.
— Къде бяхте онази вечер, господин Гаспариля?
Гаспариля продължи да бърка.
— Ако намеквате, че аз съм убил онази жена, ще сметна разговора за приключен, господине.
— А аз бих казал, че той току-що започна.
— Не се подигравайте с мен. Не съм убивал никого през живота си.
— Тогава не би трябвало да имате никакви възражения да уточните движението си през този ден.
— Това бе вторият ми ден тук, в Медисин Крийк. Късно онзи следобед ловувах край Могилите. Тя беше там, копаеше. Върнах се при залез-слънце и прекарах нощта в лагера.
— Тя видя ли ви?
— Вие видяхте ли ме?
— Къде точно копаеше тя?
— Навсякъде. Аз я заобикалях отдалеко. Подушвам бедата отдалече.
Гаспариля разбърка енергично гърнето, извади емайлирана купа и очукана лъжица и сипа малко яхния в нея. Напълни лъжицата, подуха й, лапна я и отново бръкна с нея в купата. След това се спря.
— Предполагам, че ще искате една купа?
— Нямам нищо против.
Без да говори повече, той извади втора купа и я подаде на Пендъргаст.
— Благодаря ви. — Пендъргаст си сипа от гърнето и опита яхнията. — Задушено със зеленчуци, така ли?
Гаспариля кимна и напълни устата си, а по гъстата му черна брада потече сос. Дъвчеше шумно, изплю няколко кокалчета, преглътна. Обърса устата си с ръка, а ръката — в брадата.
Приключиха с яхнията си в мълчание. Гаспариля прибра купите, облегна се назад и извади тютюна.
— А сега, господине, ако сте намерили онова, което търсите, надявам се да се заемете с работата си. Обичам тихите вечери.
Пендъргаст се надигна.
— Господин Гаспариля, ще ви оставя на мира. Но първо, ако има нещо, което бихте искали да добавите, ще ви посъветвам да го сторите сега, вместо да чакате сам да го открия.
Гаспариля изплю една огромна кафява храчка по посока на рекичката.
— Не бих искал изобщо да се замесвам.
— Вие вече сте замесени. Или вие сте убиецът, господин Гаспариля, или вашето продължаващо присъствие тук ви поставя под сериозна заплаха. Или едното, или другото.
Гаспариля изсумтя, отхапа ново парче тютюн и пак плю. След това попита: