Натюрморт с гарвани

Чайлд Линкълн

Лъдуиг пое бавно и дълбоко дъх и се огледа от стъпалата на църквата. И след това изведнъж замръзна наместо.

Един по един и хората около него започнаха да се взират през дървената врата. Последваха ахкания, тих шепот. Досущ като електрически ток шепотът започна да прескача от човек на човек, навлезе в самата зала, увеличи силата си и заплаши тълкуванията на Чонси за променените генетично царевични кочани.

— Какво има? — попита Чонси, като прекъсна изречението си по средата. — Какво става?

Никой не отговори. Всички погледи бяха фиксирани в хоризонта отвъд вратите на църквата, където на фона на жълтеникавото

небе във все по-тесни кръгове се виеше ято лешояди.

Четиринадесета глава

Когато Кори Суонсън спря до църквата, хората бяха излезли на моравата, скупчени на групички, и си шепнеха възбудени. От време на време някой се отделяше и се вторачваше по посока на царевичните ниви. Трябва да имаше петдесет души, но тя не забеляза Пендъргаст между тях. А в това нямаше логика, защото той я бе помолил да дойде веднага. Всъщност беше много настоятелен.

Изпита почти облекчение, че го нямаше. Пендъргаст можеше да я въвлече в още по-големи неприятности, отколкото вече имаше в този град — тя усещаше това с цялото си същество. И без друго вече бе парий номер едно на града. И отново се запита в какво, по дяволите, се бе забъркала. Парите още прогаряха дупка в жабката на колата й. Онзи ще я забърка в неприятности, после ще си замине, а тя ще остане в Медисин Крийк да сърба последиците. Ако бе достатъчно умна, щеше да му върне парите и да си умие ръцете, че няма нищо общо с тази работа.

Тя подскочи неволно, когато облечената в черно фигура изведнъж се материализира от нищото до колата. Пендъргаст отвори дясната вратичка и елегантно се плъзна в купето. От начина, по който се движеше, понякога я побиваха тръпки.

Кори посегна към таблото и намали гърмящия звук на „Старфъкърс“ на „Найн инч нейлс“.

— Накъде, господин специален агент? — попита тя.

Пендъргаст посочи царевичните нивя.

— Виждате ли онези птици?

Тя заслони с ръка очи от залязващото слънце.

— Кои, онези лешояди ли? И какво за тях?

— Отиваме точно там.

Тя даде газ, колата потрепери и изкашля черен дим.

— Натам няма пътища, а това е гремлин, не е военен джип, ако не сте забелязали.

— Не се безпокойте, госпожице Суонсън, няма да ви карам да влизате в нивата. Карайте на запад по „Край роуд“, моля.

— Както желаете.

Тя натисна газта и гремлинът се откъсна от тротоара с подскок.

— Е, как мина пуешката социална сбирка? — попита тя. — Това комай е голямото събитие на годината в този Шибан Крийк.

— Беше много поучителна — от антропологична гледна точка.

— Антропологична? Да, вярно, специален агент Пендъргаст всред диваците. Представиха ли онзи тип от КЩУ, който иска да сее радиоактивна царевица тук?

— Генетично променена царевица. Да, представиха го.

— И как изглежда? Да няма три глави?

— Ако е имал, две от тях трябва да са били успешно отстранени още в детството му.

Кори го погледна. Той отвърна на погледа й с обичайното си невъзмутимо, меко и без усмивка изражение. Кори никога не можеше да разбере кога се шегуваше. Трябва да бе най-странният възрастен, когото бе срещала досега, а като се имат предвид всички образи, обикаляли около Медисин Крийк, това означаваше нещо.

— Госпожице Суонсън? Скоростта.

— Извинете — натисна спирачките тя. — Мислех си, че вие от ФБР можете

да си карате колкото си поискате бързо.

— Аз съм в отпуск.

— Шерифът винаги кара със сто мили в час, дори когато не е на работа. А и винаги можете да разберете, когато в „Уагън уийл“ има пресни еклери. Тогава кара със сто и двайсет.

Продължиха по-полека по гладкия асфалт известно време, без да разговарят.

— Госпожице Суонсън, погледнете по-нататък по пътя, ако обичате. Виждате ли къде е паркирана колата на шерифа? Спрете зад нея.

Кори присви очи и се взря в настъпващия здрач. Видя паркираната на банкета срещу движението патрулка със запалени буркани. На около четвърт миля навътре в царевицата погледът й улови реещото се ято лешояди.

Изведнъж нещо в съзнанието й прещрака.

— Господи — рече тя, — да не би да има още някой…

— Това остава да се провери.

Кори спря зад патрулката и включи аварийните светлини. Пендъргаст слезе.

— Може да се забавя малко.

— Няма ли да дойда с вас?

— Боя се, че не.

— Няма проблем, взела съм си книга.

Тя изгледа как Пендъргаст изчезва в царевиците и почувства леко раздразнение. След това обаче вниманието й се насочи към задната седалка. Винаги имаше пет-шест книги разхвърляни там — научна фантастика, ужаси, понякога и тийнейджърско любовно романче, което за нищо на света не би позволила да я видят, че чете. Докато чакаше, щеше да започне поредния техно трилър. Взе книгата, но пак се спря. Идеята да си седи в колата и да си чете насаме, нещо не й се нравеше както преди. Не можеше да се стърпи и да не погледне отново кръжащите лешояди. Сега се бяха издигнали по-високо. И въпреки прииждащия здрач, можеше да види, че са възбудени. Може би шерифът ги бе подплашил. Почувства тръпката на любопитството: там, в царевичния блок, може би имаше нещо много по-интересно, отколкото щеше да намери в някой от романите, които я откъсваха от действителността.

Изсумтя нетърпеливо и хвърли книгата на задната седалка Пендъргаст не можеше да я държи така настрани. И тя имаше толкова право да види какво става, колкото и останалите.

Отвори рязко вратичката и пое между прашните редове. Забеляза откъде бе минал шерифът. Имаше следи и от по-тесни от клоунските обувки на шерифа — може би на добросъвестния му, но абсолютно тъп помощник Тад. А до тях — леките стъпки на Пендъргаст.

В царевицата бе много горещо и клаустрофобично. Стеблата се извисяваха далеч над главата на Кори и като минаваше покрай тях, те изшумоляваха и я поръсваха с прах и полен. В небето все още имаше светлина, но в царевицата нощта сякаш вече беше паднала. Кори усети, че се задъхва от ходенето. Запита се дали в крайна сметка това бе добра идея. Никога не бе навлизала така в царевицата. Винаги я бе ненавиждала дълбоко. Започваше се през пролетта, когато гигантски машини пореха безкрайните ниви и оставяха подире си облаци прах, които обгръщаха града и чак леглото й се пълнеше с пепел. След това царевицата поникваше и единственото нещо, за което всички говореха в продължение на четири месеца, бе времето. Пътищата постепенно биваха ограждани със „стени“ от царевица, докато човек не добиваше впечатлението, че шофира в тунел. Сега царевицата вече жълтееше и съвсем скоро гигантските машини щяха да се върнат, за да стане земята отново гола и грозна, като бръснат пудел.