Натюрморт с гарвани
Шрифт:
Шерифът спусна ръката си.
— Моят помощник Тад Франклин и аз ще направим изявление и ще отговорим на въпросите ви. Нека всички се държим цивилизовано. Какво ще кажете?
Групата се размърда наместо. Светнаха прожектори, прътове с микрофони се протегнаха напред, защракаха бутоните на касетофони и затворите на камери.
— Тад, дай да налеем на тези приятели малко прясно кафе.
Тад го погледна, а Хейзън намигна.
Тад грабна каничката, взря се в гърлото и я разклати бързешком. След това взе купчинка пластмасови чашки, прекоси прага и започна да раздава безплатно кафе. Последваха няколко
— Пийте! — извика добросърдечно Хейзън. — Нека никога не се чуе, че ние, жителите на Медисин Крийк, сме негостоприемни!
Чуха се всеобщо сумтене, още няколко посръбвания и няколко поглеждания крадешком в чашите. Ако не съкруши духа на групата, кафето поне го потисна. Макар да бе едва ранна утрин, жегата вече бе смазваща. Нямаше къде да оставят чашите си, нямаше и кошче за боклук, където да ги хвърлят. А пред вратата на шерифа имаше табела с надпис: НЕ ЗАМЪРСЯВАЙ, 100 ДОЛАРА ГЛОБА.
Хейзън поправи шапката си, след това излезе на тротоара. Огледа се, изправил рамене към тълпата — камерите вече работеха. След това се обърна към групата. Разказа със сух полицейски език за намирането на трупа; описа полянката, трупа и набучените птици. Материалът бе доста живописен, но шерифът успя да го разкаже делово, като подхвърляше тук и там по някой простонароден лаф, така че да тушира най-ужасяващите подробности. Тад бе удивен колко добродушен и дори очарователен можеше да бъде шефът му, когато поиска.
Той приключи в рамките на две минути. Речта му бе последвана от вихрушка въпроси.
— Един по един, вдигайте ръце — каза шерифът. — Също като в училище. Който вика най-много, остава последен. Вие започнете.
Той посочи един репортер по риза, който бе страхотно, впечатляващо пълен.
— Има ли вече някакви хипотези или заподозрени?
— Разполагаме с някои интересни неща, които ще изследваме. Не мога да ви кажа нищо повече от това.
Тад го погледна с изненада. Какви неща? Дотук не разполагаха с нищо.
— Вие — рече Хейзън и посочи друг журналист.
— Местна жителка ли е жертвата?
— Не. Работим по идентифицирането й, но не е местна. Познавам всички тукашни хора. Мога да ви уверя лично в това.
— Знаете ли как е била убита жената?
— Надяваме се това да ни съобщи съдебният лекар. Трупът бе изпратен в Гардън сити. Когато получим резултатите от аутопсията, вие първи ще ги узнаете.
Сутрешният автобус на компанията „Грейхаунд“, пътуващ на север към Амарило, спря на главната улица пред ресторанта на Мейси с изпъшкване на въздушните спирачки. Тад се изненада: този автобус почти никога не спираше тук. Кой вече пътуваше от или за Медисин Крийк, Канзас? Може би бяха още репортери, прекалено бедни да си осигурят собствен транспорт.
— Дамата, да, вие там. Вашият въпрос, госпожо?
Много печена на вид червенокоса жена завря микрофон, като пушка в лицето на Хейзън.
— Какви правоохранителни органи участват в разследването?
— Щатската полиция много ни помогна, но тъй като трупът бе намерен в очертанията на град Медисин Крийк, случаят е наш.
— А ФБР?
— ФБР не се замесва в разследвания на местни убийства и не очакваме да прояви интерес към този случай. Включили сме доста сериозни ресурси в разследването, включително
Шерифът се усмихна и намигна.
Чу се рев и автобусът потегли в облак от прах и дизелов дим. За миг шумът временно погълна пресконференцията. Пушеците се разсеяха и разкриха самотна фигура, застанала на тротоара с малка, кожена пътна чанта на земята до него. Беше висок и слаб мъж, облечен изцяло в черно и на ранната утринна светлина хвърляше сянка чак до средата на главната улица на Медисин Крийк.
Тад погледна шерифа и забеляза, че той също се взира в мъжа.
Мъжът ги гледаше от отсрещната страна на улицата.
Хейзън се окопити.
— Следващият въпрос — попита бързешком. — Смити?
Той посочи към покритото с бръчки лице на Смит Лъдуиг, собственикът репортер на местния вестник „Край каунти куриър“.
— Имате ли обяснение за тази — ъ-ъ-ъ… странна „жива картина“? Имате ли някакви хипотези за положението на трупа и на различните там принадлежности?
— Принадлежности ли?
— Да, де… Нали разбирате, нещата около него.
— Не, засега не.
— Би ли могло да бъде някакъв сатанински култ?
Тад хвърли неволно поглед към отсрещната страна на улицата. Облеченият в черно мъж бе вдигнал чантата си и стоеше там неподвижен.
— Това е възможност, която със сигурност ще проучим — отвърна Хейзън. — Очевидно си имаме работа с много болен индивид.
Тад забеляза, че мъжът в черно прекоси улицата и небрежно се насочи към тях. Кой можеше да бъде той? Определено не приличаше на репортер, на полицай или на пътуващ търговец. Всъщност на Тад Франклин той най-много му приличаше на убиец. Може би — на убиеца.
Забеляза, че шерифът също го гледа, а дори част от репортерите се обърнаха.
Хейзън извади пакет цигари от джоба на ризата си и продължи:
— Независимо дали е култ, или дело на ненормален, каквото и да е, искам да подчертая, а, Смити, това ще е важно за твоите читатели — че си имаме работа с елементи извън този град, а може би и извън целия щат.
Думите на Хейзън секнаха, когато фигурата в черно спря досами групата журналисти. Вече наближаваше трийсет градуса, но мъжът бе облечен в черен вълнен костюм с колосана бяла риза и добре пристегната копринена връзка. Погледът на сребристите му очи направо пронизваше Хейзън.
Настана мълчание.
Непознатият заговори. Гласът му не бе силен, но някак си успяваше да вземе връх над тълпата:
— Това е едно неоправдано допускане.
Последва мълчание.
Хейзън се възползва от това да отвори нов пакет цигари, да извади една и да я мушне в уста. Не каза нищо.
Тад се бе вторачил в мъжа. Изглеждаше толкова слаб — кожата му бе почти прозрачна, сиво-сините му очи сякаш сияеха — че би могъл да бъде взет за съживен труп, вампир, току-що изскочил от гроба. Ако не бе крачещ мъртвец, лесно можеше да мине за гробар; и в двата случая обаче около този човек се носеше ореола на смъртта.