Назад по линията
Шрифт:
Съвестта ме остави на мира и двамата с момичето стигнахме задъхани до желания завършек. Тя се надигна от леглото и излезе. Когато мина пред прозореца, тясната ивица лунни лъчи открои бялото й дупе и бедра, блесна мимолетно и дългата руса коса. Чак тогава проумях онова, което трябваше да знам поначало — момичетата от семейство Маркезинис не биха легнали по ескимоски с госта. Някой обаче се бе погрижил за доброто ми настроение, като ми изпрати крепостна селянка от домашната прислуга. За какво трябваше да се боричкам със съвестта си? Облекчен, че не съм извършил кръвосмешение, аз заспах дълбоко.
Сутринта пак закусихме студено печено
— До мен стигнаха слухове, че испанците открили нов свят отвъд големия океан. Как мислиш, има ли поне зрънце истина в това?
Припомних си, че съм в 1556 година.
— Истина е, и то неоспорима — отвърнах. — Видях доказателствата в Испания, в двора на крал Карлос. В новия свят има злато, нефрит и подправки… и червенокожи хора…
— Червенокожи ли? О, не, братовчеде Дука, не, не! Как да повярвам на това? — Маркезинис се заливаше от смях, повика и дъщерите си. — В новия свят на испанците… там хората били с червена кожа! Каза ми го братовчедът Дука!
— Е, по-скоро са меднокожи… — смънках, но той май не ме слушаше.
— Червена кожа, а? Червена кожа! Сигурно нямат глави, а очите и устите са на гърдите им! Има и еднокраки, които по пладне вдигат крак над главата си, за да им пази сянка! Да, да! О, прекрасен нов свят! Братовчеде, много ме развесели!
Казах му, че за мен е удоволствие да го разведря. Благодарих му за изисканото гостоприемство, отново прегърнах целомъдрено всяка от дъщерите и се наканих да продължа по пътя си. Изведнъж прозрях — щом родовото име на моите прадеди е било Маркезинис още от четиринайсети век чак до двайсети, никое от момичетата не беше моя пряка прародителка. Угризенията на моята превзета съвест бяха съвсем напразни, но поне ми показаха докъде се простират за мен границите на позволеното.
— А имаш ли синове? — попитах домакина.
— Ами да — шестима!
— Дано родът ти се множи и процъфтява — пожелах му и си тръгнах.
Изминах десетина километра, яхнал магарето, накрая вързах животното за маслиново дръвче и скочих напред по линията.
31
В края на почивката се явих да получа задача и за пръв път поех група като самостоятелен времеви куриер.
Трябваше да водя шестима на едноседмична разходка в миналото. Те обаче не знаеха, че ми е за пръв път. Протопополос не виждаше смисъл да им каже, а аз се съгласих с него. Не се чувствах новак. Преливах от нахалството на Метаксас. Не се страхувах от нищо освен от самия страх.
В предварителния разговор с туристите им изредих правилата за пътешествениците във времето с ясни, отсечени изречения. Призовах страховития образ на времевия патрул, за да ги откажа предварително от промяна на миналото — и поради неволно нехайство, и по зъл умисъл. Обясних им как е най-добре да се опазят от неприятности. После им раздадох таймерите и ги настроих чрез моя.
— Тръгваме — заявих — назад по линията.
Обаяние. Наглост.
Джъд Елиът, времеви куриер, напълно самостоятелен!
Назад по линията!
— Пристигнахме — започнах — в 1659 година преди настоящето, която ви е по-привична като 400 година. Избрах я, защото е типична за ранния период на Византия. На власт е император Аркадий. Спомняте си от Истанбул в текущото време, че ето тук би трябвало да се намира „Света София“, а ей там —
Моята група се състоеше от строителен предприемач в щата Охайо, жена му, тяхната недодялана дъщеря и съпруга й, с нас бяха и психиатър от Сицилия и кривокраката му временна съпруга. Типично сборище на преуспели граждани. В църквата не биха могли да различат неф от нартика, но аз им я показах със замах, после ги запознах набързо с Константинопол по времето на Аркадий, за да имат с какво да сравняват видяното в по-късни епохи. Два часа по-късно скочихме напред по линията в 408 година и аз отново гледах празненствата по случай кръщенето на малкия Теодосий.
Открих себе си от другата страна на улицата, застанал до Капистрано. Не махнах с ръка. Другото ми „аз“ не показа с нищо, че съм забелязан. Питах се дали сегашното ми „аз“ беше тук и предишния път, когато дойдох с Капистрано. Главоблъсканиците в парадокса на натрупването ме потискаха и се постарах да ги пропъдя от ума си.
— Виждате развалините на старата „Света София“ — казах на туристите. — Ще бъде съградена наново под покровителството на това бебе — бъдещия Теодосий II, и ще бъде отворена за богомолци на 10 октомври 445 година…
Скочихме напред по линията в 445-а и присъствахме на церемонията по освещаването на църквата.
Сред куриерите има две противоположни мнения по въпроса как е най-добре да проведеш екскурзия в миналото. Методът на Капистрано показва четири-пет основни събития и оставя на туристите много време за кръчми, странноприемници, затънтени улички и пазари — бавно, спокойно придвижване, за да попият на воля духа на всяка епоха. Методът на Метаксас създава сложна мозайка от случки, като включва същите важни събития, а заедно с тях още двайсет, трийсет, дори четирийсет по-дребни — половин час тук, два часа там. Вече имах опит и с двата и предпочитах метода на Метаксас. Онзи, който изучава сериозно Византия, търси задълбоченост, не размах. Тези хора обаче не се стремяха да научат нещо задълбочено. За тях беше по-добре да им представяме Византия като същинско карнавално шествие, да ги подмятаме задъхани из епохите, да им показваме бунтове и коронации, състезания с колесници, издигане и сгромолясване на паметници и владетели.
Затова местех моята група ту в една година, ту в друга, като подражавах на моя идол Метаксас. Отделих цял ден за пребиваването им в ранната Византия, както би постъпил и Капистрано, но в този ден вместих шест скока. Завършихме усилния ден в 537 година — в града, който Юстиниан бе построил върху овъглените останки на унищожения от буйството на Сините и Зелените.
— Пренесохме се в 27 декември — обясних. — Днес Юстиниан ще участва в освещаването на новата „Света София“. Виждате колко по-голяма е катедралата в сравнение с предшественичките си — великанско здание, едно от чудесата на света. Юстиниан е вложил в построяването й средства, които в наше време биха се равнявали на милиарди долари.