Назад по линията

Силвърбърг Робърт

След смокините и лозята се ширнаха житни ниви.

— И това принадлежи на Метаксас — осведоми ме кочияшът.

Бях си представял как Метаксас живее в уютна малка вила с десетина-двайсет декара земя — градина отпред, може би малко зеленчуци отзад… Не подозирах, че ще се окаже едър земевладелец.

Минахме покрай пасящ добитък и мелница, задвижвана от тътрещи се в кръг волове, имаше и езерце, несъмнено пълно с риба. Накрая стигнахме до две редици кипариси, засенчили отклонение от пътя. Завихме и не след дълго пред нас се откри великолепна вила, а пред входа ни чакаше Метаксас в премяна, подходяща за сподвижник на император.

— Джъд! —

извика той и се прегърнахме. — Приятелю! Братко! Джъд, разказаха ми за твоята екскурзия! Прекрасно! Туристите не спирали да те хвалят!

— Кой ти каза?

— Колетис и Папас. Тук са. Влез де, влез! Вино за моя гост! И нова роба за него! Влизай, Джъд, влизай!

35.

Вилата беше построена в класически стил, с атриум и перистил, с огромен централен двор, колонади, мозаечни подове, стенописи, просторна приемна, декоративно басейнче, специална зала със скулптури и облицована с мрамор баня. Робини ме поведоха почтително, но настойчиво към банята и Метаксас подвикна, че ще се видим по-късно.

Отнасяха се с мен като с царска особа.

Три тъмнокоси робини (научих от Метаксас, че били персийки) се погрижиха за мен в банята. Носеха само препаски, аз нямах и това по тялото си, защото ми смъкнаха дрехите с кискане и побутване с гърди, и се заеха да ме търкат и сапунисват, докато не засиях. Парна баня, гореща вода, студена вода. Накрая ме изсушиха много усърдно и ме нагиздиха в най-елегантната туника, която ще нося някога. После се скриха с поклащане на почти голите си задничета в някакъв подземен проход, а иконом на средна възраст ме заведе в атриума. Там Метаксас ме чакаше с кани студено вино.

— Харесва ли ти?

— Всичко е като насън.

— Ти си в моя сън. Видя ли стопанствата? Жито, маслини, добитък, смокини — всичко имам. Обработват ги арендатори. Всяка година купувам нови земи с печалбите от предишната.

— Невероятно — поклатих глава. — Още по-невероятно е, че оставаш безнаказан.

— Заслужил съм си неприкосновеността — спокойно отвърна Метаксас. — Времевият патрул знае, че не бива да ме тормози.

— Наясно ли са с твоето присъствие тук?

— Според мен — да. Но не ме закачат. Внимавам да не внеса значителни промени в структурата на историята. Не съм злодей. Просто си угаждам.

— Но ти все пак променяш историята! Някой друг е притежавал тези земи в истинската 1105 година.

— Това е истинската 1105 година.

— Говоря за първоначалното време, преди тук да дойдат хора, възползвали се от ефекта на Бенчли. Ти вече си оставил името си в архивите и… Господи! Твоят кочияш те наричаше Метаксас! С това име ли се представяш и тук?

— Темистоклис Метаксас. Защо не? Хубаво гръцко име.

— Да, но… то е навсякъде в документите, в регистрите на бирниците и още къде ли не! Ти несъмнено си променил византийските архиви, стигнали до наши дни, като поставяш името си, където не го е имало преди. Какво си…

— Няма опасност — прекъсна ме Метаксас. — Ако не отнема живот и не създам живот тук, ако не подтикна никого да промени съществено намеренията и решенията си, всичко е наред. Знаеш ли, твърде трудно е да насочиш в друга посока потока на времето. Трябва да направиш нещо наистина решаващо, например да убиеш монарх. С кроткото си присъствие тук аз внасям само дребни изменения, но десетте столетия до нашето настояще ги погасяват. Е, схвана ли?

Вдигнах рамене.

— Кажи ми още

нещо. Как научи, че ще дойда?

Той се разсмя.

— Надникнах два дена напред по линията и те видях тук. Затова проверих точно кога ще се появиш и изпратих Николай да те посрещне. Спестих ти дълга разходка, нали?

Естествено… Още не мислех в четири измерения. Нямаше никаква причина Метаксас да не оглежда често непосредственото си бъдеще тук, за да не стане жертва на неприятна изненада в тази понякога непредвидима епоха.

— Да отидем при другите — подкани ме Метаксас.

Изтягаха се на дивани до малкия басейн в двора и дъвчеха късчета печено месо, които робини в прозирни роби пъхаха в устите им. Тук бяха двама от колегите ми — Колетис и Папас, които се наслаждаваха на почивката си. Папас с провисналите мустаци някак успяваше да изглежда натъжен и когато пощипваше закръглено персийско задниче, но Колетис, пълен и шумен, беше в добра форма, пееше и се кикотеше. Трети мъж, когото не познавах, се взираше в рибите, щъкащи из басейна. Макар да носеше роба, типична за дванайсети век, лицето му тутакси издаваше в него мой съвременник. Познах.

— Запознай се с академичен магистър Паул Шпеер — каза ми Метаксас на английски. — Дошъл е по работа. Доктор Шпеер, запознай се с времеви куриер Джъд Елиът.

Докоснахме длани официално. Шпеер беше на около петдесет години, изглеждаше леко съсухрен — блед дребосък с ъгловато лице и нервно шарещи очи.

— За мен е удоволствие — кимна ми той.

— А това е Евдокия — продължи със запознанствата Метаксас.

Разбира се, забелязах я в мига, когато влязох в двора. Слабичко момиче с кестенява коса, със светла кожа, но тъмни очи, на деветнайсет-двайсет години. Цялата беше окичена с бижута и си личеше от пръв поглед, че не е робиня. Дрехата й обаче изглеждаше твърде смела според византийските нрави — състоеше се само от ивици полупрозрачна коприна, омотани два пъти около тялото й. Там, където се опъваше, виждах малки щръкнали гърди, по момчешки тесен ханш, плосък корем и дори смътно прозираше триъгълникът от косми между бедрата й. Предпочитам тъмнокоси и мургави жени с по-пищни извивки, но и тази Евдокия ми се стори особено привлекателна. Тя изглеждаше напрегната като свита пружина, настръхнала от стаена ярост и жар.

Вторачи се в мен с невъзмутимо самочувствие и показа одобрението си, като опря юмруци в хълбоците си и изви гръб. От движението платът прилепна още повече и показа голотата й отдолу доста по-подробно. Усмихна ми се и очите й блеснаха похотливо.

Метаксас пак ми заговори на английски:

— Разказах й за тебе. Тя е моя прапра… и така нататък… баба. Опитай я как е в леглото тази нощ. Върти си задника невероятно!

Евдокия се засмя още по-приветливо. Не знаеше какво ми казва Метаксас, но сигурно се досещаше, че говори за нея. Опитах да не се пуля твърде нахално към достъпните за погледа прелести; Редно ли беше да изчукам прапра… и така нататък… бабата на домакина?

Разголена хубава робиня ми поднесе агнешко с маслини. Преглъщах, без да усещам вкуса. Парфюмът на Евдокия гъделичкаше приятно ноздрите ми.

Метаксас ми даде пълна чаша вино и ме дръпна към германеца.

— Доктор Шпеер е тук с мисията на събирач. Той изучава класическата гръцка драма и издирва загубени пиеси.

Малко оставаше Шпеер да тракне с токове. Долавях, че е от онези тевтонски педанти, които непременно се представят с пълната си академична титла. „Ахтунг! Влиза академичният магистър хер Шпеер!“