Неизбежно правосъдие

Лескроарт Джон

Това се отрази двояко и на отдела, и на Глицки. Вече не те отговаряха за решението длъжни ли са да задържат Ший. Но в същото време работата им по идентифицирането на другите участници в саморазправата отново попадна в клещите на нормалната процедура и отстъпи далеч назад в списъка на най-важните задачи.

— Майк Мюлън ми е… беше ми брат.

Брандън Мюлън се бе постарал да изглежда като порядъчен човек, с прилични дрехи и прилежно сресана коса. Но не постигаше желаното впечатление. Според

Глицки, видът му беше направо скапан — напукани и подути устни, кървясали очи. Кръв се просмукваше и в превръзката на дясната му ръка.

Глицки разпредели хората за разпитите. Досега беше в другия край на коридора при Марсел Лание, който пое Джейми О’Тул, чернокожият новобранец Ридли Бенкс се занимаваше с Брандън Мюлън в стая А, Карл Грифин седеше в стая Б с Питър Макей.

После инспекторите щяха да се съберат, за да сравнят чутите истории, да проверят къде съвпадат и къде се разминават. Глицки имаше намерение, останеше ли му време, по-късно да прочете открай докрай протоколите, дори да прегледа видеозаписите, но засега се опитваше да усети нещата, прескачаше от стая в стая.

Наближаваше един по обяд. Къщите около залива, „Оукланд“, „Ричмънд“ и източната част на „Пало Алто“ горяха. В самия град продължаваха безредиците. Чувствителният към избора на думи Конрад Ейкън, дори по време на криза, бе заповядал бунтовете и палежите да се наричат безредици, сякаш това щеше да отслаби някак размаха им. Броят на жертвите за деня в Сан Франциско нарасна от две на четири, може би и пет — залегнал в засада снайперист надупчил чернокож мъж, който тъкмо се качвал в колата си на „Фултън“, двама бели юноши бяха измъкнати от кола, спряла пред червен светофар на кръстовището между Трето и „Палу“. Единият още беше жив, но в критично състояние.

Глицки се обади четири пъти в дома си, като всеки път заповядваше на Рита да не пуска момчетата навън, каквото и да й струва това. Щом успееше да отдели време, щеше да ги закара някъде на безопасно място.

Сега стоеше в стаята за разпит зад Ридли Бенкс и оглеждаше Брандън Мюлън с наранената ръка и напуканите устни. Определи Бенкс за този разпит, защото когато Майкъл Мюлън стана невинна жертва на убиец, точно Ридли се занимаваше със случая и бе разговарял с опечаленото семейство. Сега можеше да изиграе ролята на доброжелателния следовател, да бъде на страната на Брандън.

Глицки реши да бъде гадното ченге. Тъкмо настроението му съответстваше на ролята.

— Ами, да, там започна — каза Брандън Мюлън.

— В „Пещерата“ ли?

Разбира се, Глицки беше сигурен в това. Бе научил имената на тези мъже от Джейми О’Тул предишната вечер. Затова сега седяха тук.

— Ъхъ, в „Пещерата“. Такова де. Пити и аз…

— Кой Пити?

— Ами, Пит Макей, братовчед ми, заедно бяхме…

— И си пийнахте там. С чаша ли си порязахте ръката?

Излизаше дори от ролята на гадно ченге. Направо се заяждаше. Знаеше, че не бива да

се държи така. Мюлън се облегна назад, наклони глава встрани. Вече лъхаше на враждебност.

— Виж к’во бе, човече, доброволно дойдох тука. Рекох си, че ще ви помогна. Не съм си докарал и адвокат, щото от нищо не ме е страх. Ще ме слушате ли к’во говоря или ще ме тормозите? Да не ме обвинявате за нещо? Както щете, ваша си работа.

Доброто ченге Ридли го увери, че и през ум не им минава да го обвиняват.

— Само се опитваме да добием представа какво и как е станало.

Погледна Глицки многозначително. С една дума — укроти се.

— Точно това и аз ви разправях.

Добре, продължавайте.

— Право да си кажа, редно беше да намина натам. Нали правеха нещо като помен, та аз и Пити се отбихме за по едно-две питиета. За Майки, де. К’во щяха да си кажат хората, ако ни нямаше?

— И по кое време бяхте там?

— Ами, към седем, седем и половина.

— Ясно.

— Та значи пийнахме по няколко бирички…

— Дотогава заведението напълни ли се?

Глицки говореше по-умерено, опрял небрежно рамо в рамката на вратата.

— Как да ви кажа, май до половината. Петнайсетина-двайсет човека бяха.

Бенкс се наведе напред над масата.

— Кевин Ший там ли беше?

— Ами, не помня.

И пак Глицки:

— Познавате ли Ший?

Погледът на Мюлън се прехвърляше бързо между двамата.

— Колкото да си кажем „здрасти“.

Сега Ридли пое въпросите.

— После?…

— После благодарихме на Джейми и се ометохме.

— Вкъщи ли се прибрахте?

— При Пити. Да продължим с наш си помен. — Той разпери ръце, въплъщение на искреността. — Нали се сещате, щяхме да се накъркаме зверски и не ни се щеше да караме така. — Мюлън забеляза изражението на Глицки и добави: — Ако щете, вярвайте.

Глицки сви рамене.

— Все пак, как си наранихте ръката?

— Ами, Пити и аз се счепкахме малко…

— За какво?

Мюлън бе опрял длани в масата. Сега простодушно ги обърна нагоре, може би с намек за срам.

— Че кой да помни? Доста се наляхме с Пити, мъчно ни беше за Майки. И по едно време се нахакахме в стъклената врата.

Глицки пристъпи към масата и се наведе към ухото на Бенкс, за да прошепне достатъчно гръмко:

— Знаменит ирландски ритуал, за да почиват мъртвите в мир — трошат стъклени врати.

— _Това стана_, пък не ми пука дали ви харесва.

Лейтенантът потупа своя инспектор по рамото, обърна се и излезе, без да погледне повече свидетеля. Известно му беше, че не трябваше да подхвърля и последната реплика.

20.

Според плана, Уес Фаръл и Кевин Ший щяха да се срещнат в църквата „Свети Игнатий“, намираща се на територията на университета, а оттам Фаръл щеше да го откара до апартамента си на „Джуниперо Сера“ до Стоунстаун, където да умуват каква стратегия да изберат.