Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Обаче трудното беше Кевин да стигне пеша до университета. Първо се налагаше да изкачи един от най-стръмните хълмове в града, после да мине през горящи квартали. Когато предложи мястото за срещата, въобще не се сети за тези подробности.
Жегата напичаше до невероятните за Сан Франциско трийсет и пет градуса. Въздухът миришеше на пожар. Небето приличаше на обърната калаена купа, налегнала земята. Кевин куцукаше нагоре, пъшкаше от болките в ребрата, опитваше да забрави за туптенето в безсилната си ръка, а остатъците от вчерашния алкохол още удряха с чук зад очите
Трябваше да пийне нещо освежително, да налее влага в корема си, иначе доникъде нямаше да стигне. Но когато се добра до билото на хълма, не откри нищо, дори напомнящо закусвалня. Щеше да се сети предварително, ако бе помислил, ако въобще беше способен да мисли в момента. В този район, с хубавия изглед и почти постоянния освежителен бриз, се разполагаха най-скъпите имоти, само посолства и грамадни милионерски къщи. Ший знаеше, че тук живееха кметът и единият от двамата сенатори на щата.
Не най-подходящото място да търсиш чаша сок.
Постоя минута-две задъхан, загледан на север. Панорамата, струваща милиони. Тихият океан, „Бъркли“, „Голдън Гейт“, „Президио“, „Алкатраз“. Днес нищо не блестеше под слънцето. Водата имаше отровния мътен цвят на олово.
Наблизо писна сирена и Кевин се извъртя твърде рязко. Замая му се главата. Свлече се върху ръба на голяма бетонна саксия с посаден розмарин в нея. Патрулната кола отмина и ускори надолу по…
Дали го забелязаха тези ченгета? Едва сега осъзна колко се откроява. Насили се да стане, тръгна към следващата пресечка на запад и отново зави на юг, под благословената сянка на гъсто растящите дървета по тази улица. Продължи нататък, край ниските, сивеещи постройки на „Уестърн Адишън“. Виждаше заострените кули на „Свети Игнатий“, само на седемстотин-осемстотин метра по права линия.
Но между него и църквата се издигаха няколко димни купола. Право пред него, на „Калифорния“, имаше обърната кола и пръснати по тротоарите хора в униформи, май че бяха армейци.
После още една черно-бяла кола — или беше същата? — зави и се насочи към него. За миг се поколеба дали да не застане пред нея, да се предаде и да помоли да го пъхнат в единична килия. Поне можеха да го опазят, нали?
Само че дори тук, върху едно дърво, бе залепена обявата, от която го зяпаше собственото му лице, сгърчено от усилието да повдигне Артър Уейд. Или пък (за първи път се опита да прецени обективно сцената), разкривено от ненавист, както си и беше, но към ненормалните типове, обесили чернокожия.
Отдолу изпъкваха едрите цифри на наградата. Сто хиляди долара. И още по-смразяващо — добавено на ръка, като във филм за Дивия Запад — „Жив или мъртъв“.
С надеждата, че сянката го правеше неразличим, той навлезе по най-близката тухлена пътека сред сякаш напръсканата с лак трева и се запъти към викторианска къща с покрив от плочи, с навес над входната врата, в чийто прозорец имаше гравирано матово стъкло. Кевин се притисна навътре в нишата на входа.
Патрулната кола бавно отмина. Не смееше да
Лампата под навеса светна и някой отвори вратата. Добре облечена жена, към петдесетгодишна. Зад нея се чуваха телевизионни новини.
— Мога ли да ви помогна с… Ох!
Позна го. Сигурно е седяла като залепена пред телевизора, от сутринта. Отстъпи навътре и наполовина се прикри зад вратата. Прошепна през процепа:
— _Вие сте Кевин Ший._ — Вече го молеше уплашено: — Вървете си, не искам в нищо да се забърквам.
Вратата се затвори. Изчегърта дръпнато резе.
21.
Когато не работеше за делото по улиците, Филип Мохандас използваше своя опорен пункт в преустроено бивше магазинче с две помещения в района „Бейвю“, на километър и половина северно от Хънтърс Пойнт, само на две-три пресечки от постройката, която Джеръм Рийз наричаше свой дом.
Обикаляше барикадите от среднощ почти до обяд и сега си почиваше на дивана в затъмнената задна стаичка. Сакото на официалния му костюм висеше върху сгъваем стол, а той лежеше и дишаше равномерно, разхлабил с два-три сантиметра възела на вратовръзката, за да се движи свободно изпъкващия му гръклян, когато преглъща. Бе затворил очи, на челото си имаше влажна кърпа. Събраните длани на гърдите наглед подсказваха, че е потънал в молитва.
Филип Мохандас и не възнамеряваше да спи твърде дълго. Никога не му се случваше. Понякога дни наред се задоволяваше с кратка дрямка. Имаше двама лични помощници, Алиси Тобейн и Джонъс Н’дум, които винаги го придружаваха, разпределяха времето му и се грижеха за парите му. Сега бяха на пост пред вратата на стаичката, седнали на други сгъваеми столове.
Във външната стая обявите за Кевин Ший се бореха за място по стените с плакати в няколко цвята, показващи разгорещения от словата си Мохандас, вдигнал свит юмрук — неговата запазена марка.
Следобедното слънце вече проникваше през малките стъкла на прозорците. По пода и широките первази бяха пръснати вестници. До едната стена бе опряна дълга маса, огънала се под тежестта на литературата, издавана от „Африканска нация“ и кашони с бутилки минерална вода. Репортери, по някой телевизионен екип, професионални активисти и дейни граждани прииждаха и се отливаха през входа, стараеха се да говорят по-тихо.
На улицата един зелен плимут, последен модел, отби към тротоара и спря. Привлекателна, дребна чернокожа жена, може би към четирийсетгодишна, отвори вратата откъм шофьорската седалка, примижа към ярката фасада на бившия магазин и заобиколи колата.
Един от репортерите я позна.
— Божичко, това е сенаторката Уейджър!
Вътре, Алиси Тобейн чукна веднъж и отвори вратата, пред която седеше на стража.
— Какво търси тук тази жена?
Мохандас опря крака на пода, бързо изтри лицето си с влажната кърпа, изправи се и позволи на Алиси да нагласи сакото на раменете му.
Помощничката за миг докосна с гребен прическата му, после безмълвно му подаде на отворената си длан две освежаващи дъха дражета „Тик-так“.