Неизбежно правосъдие

Лескроарт Джон

— Такива са известните ни факти.

Грифин напомни:

— Ами фотографът, как се казваше?

Лейтенантът леко завъртя глава.

— Добре, имаме него. Един-единствен. Уестбърг. Важното е, че за тълпата трудно могат да раздуват. Бог прошушнал на ушенцето на шефа, че ни трябва Ший, само Ший. Той е символ. Кметът го иска, началник Ригби е съгласен, Лок е стъкмил обвинението. Спипаме ли Ший, край на проблема, всичко е ясно.

Лание все така мажеше влагата по масата.

— И какво? Ще им връчим този Ший.

— Не можем да го намерим. Капка мозък

ако има в главата, отдавна се е изпарил — каза Глицки. — Вижте какво. Случи ли се да попаднем на твърди доказателства, че някой от онези смотаняци — Макей, О’Тул, който ще да е — е замесен, лично аз не съм особено склонен да му се размине. Исках и вие да знаете това. — Огледа своите инспектори. — Когато всичко се уталожи, _след като_ се уталожи, не ми се нрави идеята да ме привикат на килимчето, защото сме претупали разследването. Имаме си работа с политическа… — той потърси думата, — … машинация, а такива хитрости имат навика да се обръщат с хастара навън. Затова исках всичко да си изясним, без козове в ръкава. Окей?

Лание вдигна ръка.

— Значи не си убеден, че Ший е замесен?

— Това не съм казал. Засега нямам причини да се съмнявам. Разгледах снимката, като всички останали. Само че, потръгнат ли нещата толкова удобно… — Сви рамене. Всички разбираха за какво говори. — Вероятно са били и той, и другите. Тогава ще го пречупим и ще хванем останалите. Но малко съм притеснен, че никой от апапите в онази кръчма не го е познавал, поне на думи.

Бенкс възрази:

— Мюлън каза, че го познавал, колкото за едно „здрасти“.

Белегът на Глицки се изпъна по устните му.

— И аз чух, Рид. На такива приказки не бих си заложил портфейла. Днес вече всеки в града може да каже същото. А вие, приятели — посочи Бенкс и Грифин, — получихте ли любезно предложение да разгледате раните на Мюлън и Макей? Може би ще решите да поприказвате с лекарите им. Или да наминете към къщата на Макей, да проверите онази стъклена врата.

Лание преглътна остатъка от виното.

— Ейб, значи казваш да се вкопчим в тези типове? Каквито и заповеди да ни стоварят на главите?

— Имаме примерно десетина съучастници в цялата разправия. Да речем, че искам да хванем поне двама-трима.

— А Ший? — попита Грифин.

— Непременно. И Ший. Ще се видим в службата.

24.

Накрая вятърът пак зафуча из улиците, по „Брайънт“ плъзна мъгла и времето се върна към обичайното — студено. Глицки се загърна по-плътно с якето. Очите го боляха от преумората, главата му тежеше.

В голямото фоайе на палатата шерифът Болъс бе подредил импровизирана канцелария за регистрация на арестуваните. Само че вместо да ги задържат, връчваха им призовки, заслужаващи не по-сериозно отношение от квитанциите за неправилно паркиране. Имаше десетки хора, нарушили закона по време на безредиците предишния ден — грабежи, хулиганство, посегателства върху собственост, побой и още каквото се сети човек.

Във фоайето властваше хаосът. Глицки вдигна още малко яката си и се запъти към асансьорите. Непременно трябваше да се обади още веднъж по служебния

си телефон на Рита, да провери какво правеха момчетата. И да поспи по някое време. Само че нямаше представа кога ще му падне удобен случай. Чувстваше, че изпънатите му нерви май започваха да се прокъсват и скоро от това щеше да пострада способността му да разсъждава непредубедено. Изтощението бързо го довършваше.

Но вратата на асансьора се плъзна встрани и пред него застана Илейн Уейджър.

— Ейб, току-що бях в твоя отдел. Никой не знаеше къде си. — Това упрек ли беше? Или предупреждение? Нима го държаха под око? — Имаш ли свободна минутка? Хайде да се качим пак горе.

— Ами, добре.

Нямаше смисъл да протака. Щеше да свърши по-късно онова, което искаше да стори непременно, веднага. Не можеше да се обади на синовете си. Длъжен беше да се отзовава при нужда. Нали това му беше работата.

Вмъкна се при нея, докато обичайното плътно гъмжило се натъпка в кутията три на три метра — към двайсетина човека от всякакви раси, миниатюрна картина на града отвън. Вратата се затвори и шумът от фоайето заглъхна, само за да подчертае тишината в асансьора. В затвореното пространство ясно се долавяше напрежение, подозрителността и недоверието удушиха в зародиш обичайното бърборене.

Вратата се отвори на третия етаж и Илейн побутна Глицки.

— Да отидем в моя кабинет.

Той предполагаше, че ще се качат на четвъртия, в „Убийства“, но Илейн поиска разговора и той безропотно се помъкна след нея.

Стаята й беше от стандартните миши дупки, в каквито натикваха помощник-районните прокурори — две бюра, вехти кантонерки, колкото се побираха една до друга, кафеварка и два осаждени прозореца с „очарователен“ изглед към Магистрала номер четири. Илейн пропусна Глицки пред себе си и затвори вратата.

Глицки се намести върху бюрото на нейния колега. Който и да работеше зад това бюро, отсъстваше в момента. Илейн се обърна. Раменете й бяха прегърбени и за да облекчи малко настроението, преди да се усети, Ейб я попита дали и тя се е забавлявала в асансьора като него.

Отвърна му с доста бледа усмивка. И при нея умората вече личеше.

— Изглежда ми като кошмар — каза тя. — В Сан Франциско този проблем просто не може да съществува.

— А ти знаеш ли колко профсъюза си имаме? В полицейското управление? Три. Един за белите ченгета, един за жените и един за черните ченгета. Вече и обратните напират да си направят свой.

— Но нали работите всички заедно, искам да кажа, както ти и аз. Хората се разбират, за да си вършат работата, права ли съм?

— Всичко може да се обърка.

— Но не чак дотам.

— Е, логично е и да се стигне докрай. Първо хората престават да бъдат хора, после… — Глицки сви рамене, стана от бюрото и се протегна. — Само че не си ме търсила да си полафим.

Илейн въздъхна. За миг Глицки видя в нейното лице майка й, нещо почти познато в изражението, в чертите. Разтърка си очите, докато тя потвърди — да, не го е търсила, за да разменят общи приказки за положението. Поколеба се.