Неизбежно правосъдие

Лескроарт Джон

— Какво е сбъркала Илейн?

— За нея важното е да докаже вината на Ший. Ако го арестуваме, а тя не успее да докаже, че той е извършителят, ще отнесе най-тежкия удар. На твое място бих се погрижил да свърши работата си както трябва.

Глицки понечи да тръгне към колата, но Лорета го хвана за рамото.

— Ейб?

Той спря.

— Ще й помогнеш ли и ти? Нали няма да позволиш да пострада?

Глицки кимна.

— Ще се опитам. Нали това ми е работата.

39.

Но бащата на Глицки не

му каза по телефона, че е подбрал и трите момчета от къщата, отначало щял да ги заведе някъде да хапнат, после надолу по брега, по-далече от бунтовете, например в Монтерей — да разгледат Аквариума, да запълнят свободното си лято с нещо интересно.

Смешно е да ги държи затворени вкъщи от сутрин до вечер. Ейб да не си въобразява, че точно така постъпва добрият баща?

— Татко, опитвам се да ги опазя. Не искам да им се случи неща лошо.

Баща и син седяха в канцеларията на равина Блум и гледаха през прозореца трите момчета, останали в градинката на синагогата. Блум и Рейчъл чакаха оттатък, но Ейб не бързаше да се срещне с тях, преди да се разбере с баща си, който никак не се притесняваше от сърдития си син…

— Я ми кажи, какво лошо може да им се случи?

— Защо изобщо ми задаваш такъв въпрос? Не виждаш ли какво става навън?

Нат Глицки вдигна рамене.

— Нали се отбих в службата ти. После минах през дома на Рейчъл. И двамата дойдохме дотук пеша, по улицата. Никой не ни закачи. Навън няма никой.

— Би могъл да помислиш защо е така.

— Ейбрахам, известно ми е защо е така. Не искаш ли да поседнеш? Реагираш доста пресилено.

— Не искам да седя. И не реагирам пресилено! Това са _моите_ деца, _аз_ отговарям за тях и няма да ги рискувам в… във всичко това.

Все пак Ейб се тръшна на стола. Нат се поколеба до бюрото на равина, прекоси стаята и седна до сина си.

— Но и така можеш да ги загубиш. Ейбрахам, твърде силно дърпаш юздите.

— Опитвам се да ги защитя, да правя каквото е добро според мен.

Нат кимна.

— Винаги се опитваш. Знам. Само че тази сутрин те потърсих и Джейк вдигна слушалката. Никога не съм го чувал да говори така за тебе… „Дядо, татко съвсем се е побъркал. Направо е превъртял.“ Какви изрази само. И то от устата на Джейк, момчето обожава и земята, по която стъпваш. Безпокоя се.

— Само ти ли?… — Смехът на Глицки приличаше на ръмжене, веднага млъкна.

— Знам, знам, и ти се тревожиш. Ей, кой не си блъска главата за нещо? А ти, откакто Фло…

— Не е в мен проблемът — вече говореше рязко. — Не съм аз виновен. И няма нищо общо с Фло. Сега сме аз и те. Фло не участва.

Нат тупна сина си по коляното.

— Ейбрахам, всичко опира до Фло. Стига си се залъгвал.

— Глупости.

Бутна ръката на баща си, скочи и застана до прозореца. Дишаше тежко, лицето му се изопна.

— Май за първи път ми отвръщаш грубо.

Ейб опита да се съсредоточи в играта на синовете си навън. Упражняваха

се в точно поемане на бейзболната топка, двамата по-големи мятаха, а Орел ловеше. Виковете и смехът едва се чуваха, но личеше колко им е забавно.

— Вярно е, татко, но не мога да си позволя да губя още. Не мога.

Нат пак застана до сина си. Загледа се в момчетата.

— Ейбрахам, не е по силите ни да задържим каквото и да било. Това е свята истина.

Глицки се извъртя към него.

— Добре, но ако?…

Нат го прекъсна.

— Какво си представяш ти, няма никакво значение. — Хвана ръката на сина си и продължи: — Помисли малко. Ами ако някой подпали пожар на вашата улица, както момчетата са затворени вкъщи? Нищо не е в твоята власт. Нищо не можеш да направиш, освен да се измъчваш до смърт със страховете си. Пусни ги с мен. Ще се повеселим и ще се върнем, когато тук затихне малко.

Глицки се прегърби, опря се на бюрото.

— Татко, кога отново ще почувствам живота истински? Не знам вече какво правя, да ме вземат мътните!

— Разбирам. И когато Ема… е, спомняш си.

— Но ти в нищо не се промени.

Къс смях.

— Ейбрахам, не вярвам да съм си останал все същия цял живот. Но се опитах поне да не променя държанието си към теб, отношението си. Внимавах всичко да не излезе от релсите, да не стоваря и върху теб чувствата си. Това е. Ти загуби майка си. Достатъчно ти тежеше.

Глицки посочи момчетата.

— Както е с тях сега. Това искаш да ми внушиш, нали?

Баща му кимна.

— Нещо подобно. А сега ти си свърши работата, дръж здраво и все някак животът ще стане нормален, ако ще и поновому. Никога няма да бъде както преди. Миналото си е минало. — Запъна се за миг. — Това най-трудно се преглъща. Връщане няма. Е, как ще я караш отсега нататък?

Глицки си разтърка очите. Завъртя се из стаята и надникна през прозореца.

— Ако ще ходите в Монтерей, отбийте се на рибарските кейове и ми вземете нещо вкусно, а? Много обичам прясно уловена риба.

40.

— Пак ли вие?

Ридли Бенкс стоеше на площадката пред вратата и се хилеше на Макей.

— Да знаеш, Питър, с такива приказки ми нажаляваш сърцето. А това е моят колега Марсел Лание. Кажи, че ти е приятно да се запознаете, какво ти струва? Малко е докачлив.

— Ъхъ, приятно ми е.

Бенкс се поизвърна към Лание.

— Какво ти разправях? Като го помолиш учтиво и той така ти отговаря. Ей такива свидетели ми се ще да разпитвам всеки ден. Услажда ти се живота. Ти как мислиш?

— А бе, момчета, сега какво искате?

— Да си поговорим няколко минути, да обсъдим показанията ти от онзи ден…

— Пити, кой е?

Зад Макей се появи млада жена с провиснала руса коса. Износена фланела с цвета на тялото едва прикриваше малките й гърди. Кльощави белезникави крака под отрязани джинси, бели чорапки и маратонки.