Неизбежно правосъдие

Лескроарт Джон

Навсякъде в къщата щорите бяха спуснати. В черен тоалет, подходящ за тези печални часове, Лорета седеше до своето бюро от вишнево дърво и гледаше навън към „Президио“, доскорошната военна база, превърната в национален парк.

Бившата военноморска станция „Хънтърс Пойнт“, последното парче първокласна недвижимост в Сан Франциско, от което държавата се бе отказала наскоро. И докато чакаше Ейб Глицки, Лорета се обади на още места във Вашингтон. Тази идея я занимаваше от месеци, но тя търпеливо изчакваше да узрее, за да я задвижи. Моментът бе настъпил. Както

и да завършеше тази криза, преливаше от увереност, че така ще привлече почти всеки глас на чернокожите в районите около залива. В края на краищата, имаше нужда от своите избиратели, за да им бъде полезна на свой ред в Конгреса.

Той пристигна с поредния ненабиващ се в очи плимут, зави по алеята и спря пред входа. Обади се малко изнервено четвърт час преди това, от Палатата, и тя го очакваше, гледаше колата, после мъжът излезе, изпъна гръб, забеляза я зад прозореца и си позволи лека усмивка.

— Никак не ми се иска да спорим.

Този час отлетя неусетно.

Вече облечен, Глицки седеше до масата в нишата, с голяма чаша чай пред себе си. Лорета, по черна блуза и пола, седеше на плота, отделящ нишата от кухнята и поклащаше босите си крака.

— Не е нужно непременно да спорим, ако мненията ни се различават.

— Би трябвало да погледаш заседанията на Сената. Двете неща вървят ръка за ръка.

— Но не и сега.

— Добре, не и сега. — Тя се смъкна от плота и придърпа стол до неговия. — Не ми се иска да се препираме, бива ли?

Беше съвсем близо до него и той се учуди — изглеждаше едва ли не смутена, боеше се да го докосне, когато огънят в двамата позатихна за малко. И това му донесе чудато чувство на облекчение. Не знаеше защо, но точно в тази минута една небрежно протегната ръка би му се сторила обмислен жест, за да постигне Лорета своето. А не искаше тя да прибягва до такива номера. Не искаше дори да я подозира, че е способна да го направи.

Но толкова близо до нея, сам той изпита нужда да я докосне. Леко хвана ръката й.

— Лорета, моите грижи са различни от твоите, само това исках да ти напомня. Ти се занимаваш с политика. Знам, знам, стремиш се да правиш добро, каза ми. Но моята работа е да разследвам убийства. Искам да открия кой уби Артър Уейд.

Гласът й беше тих и спокоен:

— Ейб, вече знаем. Имаме и снимки.

— Не отричам, че Кевин Ший…

— Значи би могъл да се примириш, че използваме това…

— Но знаем също, че е имало и други. Даже не сме сигурни дали Ший е бил подстрекателят, нито какво е правил там.

— Според мен е ясно, че е направил предостатъчно. — Глицки замълча. — Ейб, чуй ме. Ако помислиш, няма ли и ти да видиш, че има смисъл? Забрави за полицейските правила. Сам каза, че се занимавам с политика, а това се превърна в политически въпрос. Опитваме се донякъде да възвърнем чувството за единство, да накараме хората да търсят изход и едва ли има значение какъв точно ще е той. Важното е да стане. Да спрем това, преди да е съсипало града. И преди да е плъзнало

из страната.

Глицки преглътна чая.

— И сериозно се надяваш, че като арестуваме Кевин Ший?…

— Да, дори и да послужи само като символ.

Глицки се взря в очите й, убеден, че е видял най-важното — Лорета поне вярваше в това, което казваше.

— Ами Джеръм?

Тя въздъхна.

— Може би е нечакана сполука, ако правилно насочим събитията.

— Нищо не разбирам от такива игри…

— Джеръм ще укроти разгневените бели, а Кевин ще успокои нашите освирепели братя и сестри…

— За мен са полубратя и полусестри — отбеляза Глицки, — ако трябва да бъдем точни.

— И една капчица кръв стига — увери го тя.

— Това пък какво беше?

— Ейб, това е основният закон на нашата страна. Една капчица негърска кръв — и ти си негър.

— Щом казваш…

Не искаше да й възразява, не искаше да спорят. Пръстите му се плъзгаха по ръката й, Лорета се наведе и целуна дланта му.

— Знаеш ли — изрече той, — при хората, с които се занимаваш, може и да е различно, но аз не мисля за цвета на кожата си през цялото време, нито пък накъде _ние_ отиваме като _народ_… По-скоро ми е тревожно за всеки, какъвто и да е…

— Всички заедно се плъзгаме надолу, нещо такова, а?

— И то бързичко. Започнем ли да си втълпяваме кого сме длъжни да мразим, нищо няма да стане по-добро.

— Олеле, Ейб Глицки, значи в тази твоя стара душа още се крие идеалист?

Той неволно се засмя… смяташе се за доста очукан от живота скептик. Тя се притисна в него.

— А може и да стане по-добре.

— Нима така ти изглеждат нещата? — попита той.

— Всеки ден поотделно — едва ли. Днес — никак. Но понякога… Разбираш ли, преди двайсетина години бе немислимо чернокожа жена да влезе в Сената. Значи мога да си мисля, че в перспектива все пак има промяна към по-добро. Все нещо означава.

— Лорета, може да означава само, че хората ти вярват. Може би е само заради онова, което си способна да им дадеш.

Това сякаш я стресна. Прехапа устни, после прегърна Глицки.

— Как можах да те оставя? — прошепна тя.

Пейджърът му изписука. Той се обади и научи, че баща му е успял да преодолее страховете на свидетелката, отишла да потърси съвет от равина Блум. Същата Рейчъл, пристигнала наскоро от някаква бивша съветска република. Можеше да стигне до мястото на срещата за десетина минути.

На вратата пак каза на Лорета, че няма да й се пречка в нейния подход към случая с Кевин Ший. Това си е нейна територия. А на него нито му е по нрава, нито му влиза в служебните задължения да тръби пред всички как върви разследването. Всъщност, почти не се съмняваше, че и Кевин Ший е замесен. Но искаше да си представи цялостната картина, поддаващата се на доказване поредица от събития, така че дойде ли времето за това, обвиненията срещу Ший да не се разпаднат на момента.

— Знаеш ли — реши се накрая той, — би могла да поговориш с дъщеря си.