Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Отмести микрофона, отстрани с една ръка репортера и влезе в Палатата.
Щом пуснаха реклама, Уес Фаръл изключи телевизора. Почеса Барт зад ушите, завъртя празната бирена кутия върху постелята и изруга.
— Какво има?
— Глицки. — Посочи на Кевин телевизора. — Онзи преди малко.
— И какво? Познаваш ли го?
— Срещали сме се по работа.
Мелъни застана пред него.
— Но защо се ядосваш така? Поне ми се стори, че не е съвсем сигурен…
— Улучи. И на мен така ми звучеше.
Кевин се надигна на стола.
— Е, защо подскачаш
— Ами подскачам — каза Уес, докато ставаше, — защото може би имаме шанс. Отиваме при него и току-виж даже ни изслуша.
— Значи ти ще?… — Мелъни се взираше в Кевин и той вдигна ръка, за да я прекъсне.
Помълчаха. Уес пак завъртя кутийката.
— Значи ще ни помогнеш? — престраши се Мелъни.
Уес се завъртя към Кевин.
— Но ако излезе, че си бил забъркан в тази история, ще те убия. Лично ще те убия. Ще те гоня до дупка и ще те пречукам като бясно куче, само че много бавно и мъчително. Ясен ли съм?
42.
Глицки разглеждаше втората снимка и сам си задаваше въпроси. Отделът оттатък беше празен. Благословено спокойствие. Карл Грифин му беше оставил бележка, че отива да говори с човек, който може би е пострадал от удар с нож. Добре. Глицки още не разполагаше с друго възможно обяснение за порезните рани и превръзките. Но те съществуваха и все нещо ги бе причинило. Може би нож. Нали Рейчъл, познатата на баща му, спомена за ножа. И същият този нож се виждаше и на двете снимки. Преди да научи какво точно е станало с ножа, нямаше как да си представи картината изцяло, нямаше да е сигурен какво се е случило. А би му помогнало. Никакви известия от Бенкс или Лание.
Телефонът звънна.
— Глицки, „Убийства“.
— Харди, Ашлънд.
Лейтенантът бутна стола назад и качи краката си на бюрото. Най-добрият му приятел Дизмъс Харди се обаждаше от Орегон.
— Много ми допадна съобщението, което ми остави — продължи гласът.
Цялото съобщение гласеше: „Харди, обади ми се“.
— И особено ми хареса как пееш с фалцет. Да знаеш, повечето старци като тебе вече не могат да вземат толкова високи тонове. Страхотно изпълнение.
Глицки се пресегна за чашата и отпи глътка от чая.
— Добър уикенд избрахте да се махнете от града — каза той. — Как е при вас?
— В Ашлънд? Чудесно. Невероятна постановка на „Буря“. И тукашното „пино ноар“ е добро. В Орегон е хубаво. Франи ти изпраща поздрави.
— Знаеш ли, че светът, какъвто го познаваме, просто се сгромоляса тук?
— Ами да, някакви слухове стигнаха до мен. — И по-сериозно: — А _ти_ как си?
— Като намеря време, ще се попитам. И първо на тебе ще кажа. Чу ли за Лок?
— Чудя се дали пък това не е прословутата лъжичка мед в кацата с катран.
Харди и Лок бяха врагове. Лок го уволни от прокуратурата, но Харди продължи да го притеснява здраво и успешно защити клиентите си в шумните процеси за убийства, в които Лок представяше обвинението. Така че се мразеха и в червата.
— Ейб, бих излъгал, ако те уверя, че новината ми разби сърцето, но не съм желал смъртта на този човек. Пък и това става в нашия град.
— Знам, Диз.
— Толкова ли е зле?
— Предполагам, че ако не ни свърши водата, ще оцелеем. Вече ми се струва, че половината град гори. А от мен се очаква да го гася.
— Имаш ли нужда от помощ? Именно ти. Добре ли си?
— Крепя се някак. Имал съм и по-добри седмици в живота си.
— Ако се сетиш за нещо, кажи ми. Остави ми някое от твоите искрящи с красноречие послания. Наложи ли се, ще се приберем.
— Още не сме стигнали дотам.
— Добре, но ако трябва…
— Схванах. Благодарско. Целуни жена си от мен.
— Ще бъде направено. Къде точно?
Глицки се усмихваше, когато остави слушалката.
През последните четирийсет часа канцеларията на полицейския началник Ригби бе заприличала на военновременен щаб. Върху две събрани маси беше залепена голяма карта на Сан Франциско. Пет-шест служители обикаляха из стаята, забождаха и преместваха маркери по картата, говореха по няколко телефона едновременно.
Навън димът се носеше на юг през трепкащата мъглица на смога. От време на време лъчите на следобедното слънце се процеждаха през мътилката. И това ми било прекрасното лято, мислено промърмори Глицки.
Ригби стоеше зад бюрото си, увлечен в сериозен разговор с Алън Рестън. Глицки слабо познаваше този човек, въртящ се предимно в политическите кръгове на щатската столица Сакраменто, но бе слушал за страховитите му амбиции. Заместник-главният прокурор на щата бе напътствал два-три пъти Ейб при разговорите му с местните законодатели по един или друг законопроект, свързан с углавното право. Елегантен и отличаващ се с дар слово, Рестън бе висок колкото Глицки и по-млад с поне пет години. Сега беше в кабинета на Ригби, облякъл костюм и вратовръзка. Глицки нямаше представа какво би могло да означава това, но веднага след разговора с Харди получи нареждане да се яви при Ригби, а на такива повиквания се отзоваваше веднага.
Почука на широко отворената врата. Заобиколи масата с картата и застана пред бюрото на шефа.
— Сър?
Кимна и на Алън.
— А, добре, че дойде, Ейб.
Рестън едва отвърна на поздрава му и Глицки малко се учуди, но в тези напрегнати дни хората рядко се държаха нормално.
— Я да отидем някъде, да поговорим на спокойствие — предложи Ригби.
Мълчаливо излязоха в коридора — Ригби водеше, Рестън вървеше последен. Намериха празна стая за разпити. Без предисловия, Ригби се извъртя с лице към Глицки.
— Засега това е по-скоро дружески разговор, отколкото порицание. Искам да ти е ясно, Ейб.
Глицки тежко преглътна. Започващите по този начин дружески разговори не бяха сред любимите му занимания. Ригби кимна към Рестън.
— Мисля, че познаваш господин Рестън, новия районен прокурор.
— Разбира се, но не знаех… — Протегна ръка. — Честито, Алън. — Ръкостискането беше съвсем небрежно. Глицки отново насочи вниманието си само към Ригби. — Да не съм сбъркал нещо? За какво става дума?