Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Джейми О’Тул, останал без работа след пожара, унищожил кръчмата, беше кисел и ядосан. Бе кореняк в града, завърши гимназията „Свети Игнатий“, изкара и една година в щатския университет на Сан Франциско, когато тогавашното му гадже Рода забременя и той се _ожени_ за нея, само за да си погуби цели пет години от живота.
И си остана без диплома за висше образование, а иначе щеше да избута някак, сечеше му пипето. Но просто не изтегли печелившата карта. Бе принуден да си търси
Затова застана зад бара — прилични бакшиши, повечето пари му капеха чисти, вместо да ги дава на данъчното или още по-лошо — на Рода. Приятелчетата все му повтаряха: „Гледай да няма нищо черно на бяло, иначе бившата ще те хване за врата да увеличиш издръжката“. И той ги послуша. Няма спор, Рода щеше да му направи и тая мръсотия. Както и не искаше да се омъжи пак, живуркаше си ей така с някакъв плужек в „Ричмънд“, иначе съдът щеше да й прекрати издръжката. Все му се струваше, че ще трябва безкрай да дава пари за детето, да си опразва джобовете — още едно нещо, което не му даваше да надигне глава от калта.
Вече раздаваха някакви спешни помощи, отпуснати от правителството, той прочете указанията и се сети, че отговаря на изискванията. Държавата все раздаваше пари на някой, а той все не се уреждаше. Този път нямаше да изпусне келепира.
Сега чакаше в дългата опашка на студа, пред разпределителния пункт на Маркет Стрийт. Беше пълно с отрепки. Джейми О’Тул мразеше целия свят, защото трябваше да търпи боклуците наоколо, а и задникът му вече вкочанясваше от студ.
И гледай ти — някакъв смътно познат тип спира до него и той си припомня, че това е цивилното ченге Лание.
— Как си, Джейми?
— Премръзнах, човече. Кучешко време.
Лание беше с дебело яке и панталон, с високи тежки обувки. Май му беше добре, защото се ухили.
— Наминахме да те потърсим и твоята старица ни каза къде си.
— Е, поне _веднъж_ да не се обърка. А кои сте „вие“?
— Партньорът ми търси къде да паркира, ей там зад ъгъла е с колата. Ще дойде след минутка.
— Мога да почакам. Има да си вися тука цял ден. Сега какво искате от мен?
Лание почти се притисна в О’Тул, избутваше го настрани от опашката.
— Ами, същото като преди. Да си поприказваме.
О’Тул неохотно отстъпваше, крачка по крачка.
— А бе, човек, какво правиш? Цял час чакам тука. Писна ми от вас.
Лание го изтика до ъгъла, по-далече от останалите. О’Тул сниши глас и мушна с пръст Лание в корема.
— Стига си ме бутал!
Ченгето се усмихна.
— Значи посягаш на полицай, а? Ще ти пръсна черепа. Ако мислиш, че сега си зле, опитай пак и ще видиш колко зле може да стане…
— Марсел, някакъв проблем ли имаш?
Ридли Бенкс бе застанал
— А, никакви проблеми. Само малко го просвещавам.
О’Тул се извъртя, сепна се за миг, като видя, че Бенкс е чернокож, после сви рамене.
— Ъ-ъ, няма за какво да си приказваме. Предишния път ви казах всичко, каквото знам.
Лание се ухили още по-весело.
— Джейми, на умник като тебе му трябва поне час, за да ни разправи всичко, което знае. Нали така, Ридли?
— Ако не и повече.
О’Тул въртеше глава и поглеждаше ту единия, ту другия.
— Добре де, приятно ми беше да се видим. Сега трябва да се връщам на опашката.
Лание отново му се изпречи.
— Има една дреболия, Джейми. Миналия път ни каза, че доколкото знаеш, Кевин Ший едва ли не самичък свършил онази работа с Артър Уейд.
— Казах ви, че не знам. Не излязох навън да видя.
— А, вярно — подметна Бенкс, — май точно това каза.
— Нима? Точно така ли се е изразил?
— Ами, да. Джейми, не искаш ли да промениш нещо в историйката? Та откъде Ший е взел въжето?
— Какво въже?
Лание се засмя снизходително.
— Чуваш ли го — пита какво въже?
— Щом Ший е бил в бара при тебе и е излязъл да се разправи с Уейд, как е станало? Отбил се е до колата си да вземе въже от багажника?
— Не знам как е станало. Не съм излизал от бара.
И Бенкс пристъпи към него, също засмян до уши.
— Все това повтаря, забелязваш ли?
Лание кимна.
— Не се отказва. Нищо не е видял. Хитър номер.
Бенкс се премести така, че заради двамата О’Тул не можеше да помръдне.
— Мислим си… Даже сме съвсем сигурни, Джейми… че въжето е взето от магазина до бара. Ти какво ще кажеш?
— Нищо. Не съм бил там.
Лание подсвирна, явно впечатлен.
— Ридли, на това му викат последователност. Що не се откажем и да се върнем в управлението?
— Да, ама има една зацепка — възрази Бенкс. — Намерихме парчета, подозрително напомнящи останки от голяма халба, в разбитата витрина на онзи магазин и е доста вероятно на някое от парчетата да открием твои отпечатъци. В момента проверяваме.
Очите на О’Тул зашариха по лицата им.
— Момчета, нали съм барман. Постоянно пипам чашите.
— Вярно е, Ридли — призна Марсел, — човекът е съвсем прав.
— Брей! — възкликна Бенкс. — Аз пък забравих. — Щракна с пръсти, сякаш го осени неочаквана идея. — Обаче нещо ми е чудно за онази косачка, от витрината. Дали някой я е донесъл в „Пещерата“ да я пипнеш, да си подстрижеш тревичката по бара и после я е върнал в магазина? Питам се как ли е било?
— Да не ми разправяте, че има мои отпечатъци на някаква скапана _косачка_?