Неизбежно правосъдие
Шрифт:
— Много е важно! Разбрахте ли? Много!
Изглежда пазачът най-после я разбра.
Кевин скочи от креслото, още щом чу завъртането на ключа, отвори вратата, преди Мелъни да натисне дръжката, придърпа я към себе си, обгърна я с ръце.
— Какво стана? Ти добре ли си?
Целуваше я, ръцете му шареха по гърба й, рошеха косата й.
Тя само се притискаше в него.
Прегръщаха се в рамката на отворената врата, коридорът зееше зад тях и накрая Мелъни си припомни къде
— Да знаеш, едно питие ще ми дойде добре.
— Ти ли го каза? Мелъни Синклер? Ей така ми харесваш.
— Едно _голямо_ питие. Какво ще ми препоръчаш?
Той помисли около минута.
— „Май Тай“.
— Съгласна.
Хванати за ръце, те отидоха в кухнята. Разправяше му преживелиците си, докато той тършуваше из шкафовете и оглеждаше съдържанието на хладилника.
— Значи даже не сме сигурни, че ще излъчат записа?
— Знам. Тоест — не знам. Чувствам се такава некадърница…
— _Недей_ — натърти Кевин. — И без това Уес казва, че никой нямало да ми повярва. Поначало не бивало да бягам и да се крия. По-добре било…
— Но ти не можеше да…
— И аз си мисля, че не можех. Но щом сме я докарали дотук, според него ще трябва да има съдебен процес. — Опитваше се да говори небрежно и веднага се отплесна в обсъждането на алкохолния проблем. — Както виждам, Ан няма сироп с бадемова есенция. А без този сироп никакъв „Май Тай“ не можем да си направим.
Но Мелъни не се хвана на хитрината.
— И точно за какво ще те съдят?
— Как за какво, за убийство. И Уес подозира, че дори може би ще успеят да пробутат обвинението — със снимката, с общественото мнение — аз съм бял, пък Артър Уейд беше черен. Казах му, че не ми се вярва… — Вдигна глава. Мелъни вече плачеше и той веднага отиде при нея. — Ей, стига, не е чак толкова страшно, и без това нямаме ром „Сто петдесет и едно“, значи все едно няма да си правим „Май Тай“. Много „Сто петдесет и едно“ трябва да сипеш, за да стане добре. Всъщност, нямаме никакъв ром и цялата идея за „Май Тай“ отива по дяволите.
Такъв си беше — уж от нищо не му пука. Тя не се засмя, не успя дори да се усмихне. Тялото й трепереше, притиснато в неговото. Кевин вече не знаеше какво да каже.
Мелъни седеше в едно кресло, сплела пръсти в скута си и гледаше право пред себе си. Поплака си, още стискаше кърпичката.
Кевин влезе в хола, понесъл две чаши и голяма кана с два пръста пяна над течността.
— Какво е това?
— Ха, тя пита какво е това. Но както забелязвам, без да се престори убедително, че я интересува. И то на първото представяне на коктейл, който за деветдесетте години може да стане онова, което беше „Маргарита“ за осемдесетте.
— Уморена съм, Кевин. Страхувам се. Нищо няма да постигнем.
Той посочи каната.
— Каквото и друго да срещнем по житейския
Напълни една от чашите и я подаде на Мелъни.
Тя помириса съдържанието.
— Вече не искам да пия. Искам да знам какво ще правим.
— Кога?
Мелъни плесна по облегалката на креслото, няколко капки от чашата плиснаха в скута й.
— По дяволите, Кевин! Сега! Какво ще правим _сега_?
— Права си — сериозно каза той. — Налага се да помислим малко. Предлагам да не изричаме нито дума през следващите петнайсет минути.
Той надигна чашата си, после допълни нейната. Но тя не мислеше за нищо — беше твърде уплашена, ядосана, смутена. Опита какво имаше в чашата.
— Не е лошо, а?
Каната се изпразни до половината, всеки изпи по три чаши.
Кевин седеше на пода, скръстил крака. Пак си сипа.
— Да, подсещаш ме за най-неотложния ни проблем — името. Всяка велика напитка има нужда от име.
Тя примлясна.
— Фред.
— Да я наречем Фред?
— Ами да. — Още по-голяма глътка. — Бива си го. А от какво се състои нашият Фред?
— Хъм… Фред. Не може да е мъжко име.
— Защо пък не?
— Не знам точно. Но никой не нарича коктейлите с мъжки имена. Я си спомни колко са женските — „Маргарита“, „Тиа Мария“, „Кървавата Мери“…
Мелъни оглеждаше чашата на светлината.
— Ами „Калуа“, „Манхатън“, „Ръждивия пирон“? Щом е измислено от мъж, подхожда му мъжко име. Фред. Какво забърка вътре?
— Е, ако не броим бирата, портокаловия сок, водката, сиропа от боровинки, колата…
— Кола?
— Диетична кока-кола.
— Добре.
— И портвайн. И малко бренди.
Тя допря чашата до устните си.
— Значи е Фред. Можеше да е по-студеничък.
— Аха, стигнахме до рекламата. Ще стане велико. „Фред можеше да е по-студеничък. Фред можеше да е по-сладичък. Но не може да е по-жесток!“
— Кевин — обади се тя, — не може да е по-голям конски гъз.
— Къде ли беше тази Мелъни Синклер преди?
— Тогава не ти стигаше ум в главата, за да понесеш истинското ми „аз“.
Той малко се стъписа.
— Като си помисля, май си абсолютно права.
Тя се наведе и го целуна.
Бяха на пода, с одеяла отдолу и отгоре, с пръснати наоколо възглавници. Главата на Мелъни беше на гърдите му. В каната не остана нищо. Телевизорът дърдореше тихо.
Изгледаха новините. Превключваха от канал на канал, докато с погнуса се отказаха. Постоянно чуваха за увеличената награда, назначаването на Алън Рестън, новите пожари и бунтове, напрежението в Детройт, Вашингтон, Лос Анджелис, призива на Мохандас за мирно шествие в събота и само преди час — стълкновенията в Съдебната палата. Нито дума за записаното изявление на Кевин.