Неоспоримо доказателство

Лескроарт Джон

Селин продължаваше да се съпротивлява и го захапа за ръката, близо до рамото. Извъртайки се, той се отпусна с цялата си тежест върху нея. Тя риташе с крака и се опитваше да го избута, като хвърляше пясък върху двамата, в лицата, в очите им.

Харди се стовари върху ръката й — държеше я здраво стисната в юмрук — и започна да разтваря пръстите й. С другата си ръка Селин се протегна и заби нокти в скалпа му. Почувства как кожата надолу по врата му се раздира.

Съпротивата й започваше да отслабва. Стиснатият юмрук бавно се отвори, достатъчно,

за да усети какво държеше вътре, да го сграбчи и да се претърколи.

Не знаеше дали това щеше да е края, така че продължи да се търкаля, докато не се отдалечи малко, може би на три-четири метра, после се изправи на колене с лице към нея, задъхан от усилието. Селин продължаваше да лежи там, в ушития си по поръчка тъмносив костюм, вече разкъсан на парцали.

Харди с мъка си поемаше въздух, като не сваляше очи от нея. Хвърли поглед към ключа в ръката си — прикрепен към малка халка и парче дърво. Знаеше, въпреки че не можеше да го прочете, че върху дървото бе изписана или с пирограф, или с неизтриваемо мастило, думата „Елоиз“.

Постепенно започна да чува плискането на водата. Селин се бе обърнала настрани и се бе свила на кълбо. Хлипанията й нямаха нищо общо с него… Беше абсолютно лично и потресаващо. Оплакваше всичко, което бе загубила, всичко, което никога не беше имала.

Оуен Неш се усмихваше срещу вятъра, когато запали мотора. Пурата стърчеше, наполовина изпушена от устата му. Бяха в открито море от два часа и всичко щеше да бъде наред. Беше казал на Селин, че ще се жени за Мей. Тя щеше да разбере, най-накрая щеше да го приеме. И сега щеше да е свободна от него и от онова, което бяха започнали толкова отдавна, от вината и сладострастието, които ги бяха свързвали толкова дълго, че той не можеше да си спомни някога да е било по друг начин.

Не бяха говорили много, но той винаги бе в състояние да я държи под контрол и просто беше въпрос да се изчака подходящия момент.

Вратата на кабината се отвори и Селин излезе, вятърът развяваше тази чудесна нейна мокра коса. Беше започнал да й казва, когато минаваха през Голдън Гейт, докато заедно се бореха с течението и вятъра. После — е, беше я шокирало, когато видя, че наистина го мисли — тя каза, че имала нужда да бъде сама. Дори и при бурно море, искала да слезе и да поиграе малко аеробика, за да се успокои. Да се отпусне. Явно беше взела душ и сега стоеше на вратата на кабината, увита в хавлия.

Боса, Селин се изкачи на палубата. Хавлията се разтвори и той я зърна гола отпред, гърдите, корема, избръснатите й слабини. Не затвори хавлията, а се приближи към него, като се поклащаше върху люлеещата се яхта, очите й бяха безжизнени, реши, че е от напрежението.

Тя заобиколи щурвала и се притисна към него, разтваряйки хавлията.

— Ела долу, татко.

Той трябваше с мъка да си поеме въздух, да се овладее така, както си беше обещал.

— Скъпа, казах ти…

Ръката й се спусна по него, галеше го.

— Знам какво каза.

Не ми пука, дали я чукаш, но ще трябва да задържиш и мен. Ще трябва да ни задържиш и двете.

Тя го напипа под зеленото долнище и въпреки волята си, той започна да се възбужда. Както винаги. Изведнъж яхтата се наклони и го тласна към нея, притисна ги и двамата към щурвала.

— Ела долу — прошепна Селин, като не го пускаше.

Но това не можеше да продължава — никога повече нямаше да му позволи да стане — беше си обещал и бе обещал и на Мей. За първи път след сватбата си с Елоиз бе открил нещо истинско. Това беше последната му възможност и неговата егоистична, красива дъщеря нямаше да му я отнеме, както му беше отнела Елоиз преди години, заради слабостта му към плътта й.

Като се мразеше и като мразеше и нея заради това, в което и двамата се бяха превърнали, той я отблъсна от себе си.

— Не! Не! — здраво я разтърси. — Казах, че всичко свърши, Селин! По дяволите, остави ме на мира.

Тя слезе долу по хлъзгавата палуба, хавлията се развяваше около нея. Видя го в очите й: омразата, която знаеше, че трябва да е там — не можеш да живееш по този начин без омраза.

Изцъклени, но сухи очи, гледаше го, сякаш беше същество от друг свят, после се съвзе, уви хавлията около себе си и слезе, без да каже нито думичка.

Беше изгубил вятъра, по дяволите. Пурата също беше изгоряла.

Започваше да ръми по-силно — видимостта беше около петдесетина метра. Той присви очи през мъглата, провери компаса, за да се увери, че се насочва в посока юг или югоизток. Не искаше да я изкарва на брега. Вслушваше се за издайническия шум на големите пенести вълни.

Щеше да се оправи, помисли си отново. Това беше от нещата, които изискваха време. Трябваше да започне с това, вместо да й стоварва всичко така. Щеше да свикне с идеята с течение на времето. Сигурен беше.

Няколко минути по-късно тя отново се появи, все още бе по хавлия, но вече се владееше по-добре. Ето — виждаш ли? — прав беше. Тя го бе преодоляла. Не можеше една жена да не се опита да театралничи.

Изненада се, като видя, че си беше сложила ръкавиците за вдигане на тежести — сигурно искаше да потренира малко. Реши, че вероятно е станало време да обръща „Елоиз“ обратно.

— Татко.

Той не беше жесток. Не искаше да я нарани. Ако бе готова да поговорят отново, щеше да говори. Внимателно. Разбираше я. Заобиколи щурвала и тръгна към нея.

Селин извади пистолета от джоба на хавлията и го насочи към него. Той спря, опита да й се усмихне, като на сбъркало дете и се протегна.

— Скъпа…

Тя наведе ръка и стреля. Неш усети удар, после болка дълбоко в слабините си. Краката му изтръпнаха и падна на колене, като погледна с учудено изражение към нея, после към дулото на малкия пистолет на Мей.

— Господи, Селин, ти уби баща си…

Тя поклати глава.

— Не още, татко — той видя дулото да се вдига и да се насочва към сърцето му.