Нищо друго освен истината
Шрифт:
Продължавайки да кима, господин Ли махна на Харди да го следва и го заведе при бюрото, от което току-що бе станал. Старецът натрака нещо на клавиатурата, кимна и посочи екрана.
— „Бродуей“, 2006. Наши клиенти.
— Цялата сграда ли чистите?
— Не. Там според мен има двайсет и три, двайсет и четири апартамента на различни наематели. Имаме договор с домоуправителя за общите площи, а много от обитателите с радост се ползват от услугите ни.
— И Брий Бомонт е била една от тях?
— Да. — Господин Ли хвърли
— Да, прав сте — отвърна адвокатът. Цялата история тънеше в тъга. Замълча пред наплива на това чувство. — И какво е разписанието ви за чистене там? Предполагам, че ходите във вторник и четвъртък, така ли?
— Да.
— Значи чистите жилищата два пъти седмично?
— Не. Общо взето чистим веднъж. Половината апартаменти през единия ден, другата половина — през другия.
— И кога сте чистили у Брий?
— В четвъртък. Всеки четвъртък.
Харди разбра причината за посещението на Грифин. Ако „Херитидж“ бяха ходили във вторник, вероятно час-два след смъртта на Брий, преди да пристигне екипът за оглед на местопрестъплението, навярно можеха да се открият следи от улики сред средствата за чистене, в торбичките на прахосмукачките и прочие. Но очевидно не бе станало така.
Все пак искаше да се увери.
— Значи не сте били в апартамента й в деня на смъртта й?
— Не. За това ни пита сержант Грифин.
— А попита ли ви дали някой от вашия персонал не е срещнал непознат? Да е забелязал нещо особено?
— Да, естествено. — Господин Ли се облегна на стола със скръстени ръце. — Но вие сте ходили там, нали? Значи сте наясно. Сградата не е съвсем обикновен блок с апартаменти. На всеки етаж има само по два, а в надстройката — един-единствен.
Харди си припомни. На дванайсетия етаж на Брий имаше просто площадка и прозорец. Обитателите всъщност не ходеха по коридорите и не се шляеха из заключеното фоайе.
— Значи във вашето оборудване не е било открито нищо. Когато пристигнахте там в четвъртък, огледът на местопрестъплението беше вече приключил, нали?
Китаецът поклати глава.
— Нямам представа. Но инспектор Грифин… един момент.
Собственикът отвори чекмеджето и се порови известно време, намери каквото търсеше, измъкна го и го подаде на Харди.
Беше смачкан лист хартия. Пулсът на Харди се ускори, щом разбра какво би могло да е това: лист, откъснат от бележника на Грифин. Зачете вече познатите му драскулки: „10.01. Получено от химическо чистене «Херитидж». Мъжки часовник от злато и платина «Мовадо», сериен номер 81–84–9880/8367685. Номер на уликата: 981113248. К. Грифин, СФПУ, значка 1123.“
— Откъде го взехте? — попита Харди. — Къде е часовникът?
Господин Ли красноречиво вдигна рамене.
— Когато инспекторът дойде тук, каза, че часовникът все още му бил нужен. Трябвало да пазя разписката. Ако никой
— Но преди всичко — как получихте разписката?
— Инспекторът я дал на моя контрольор от сградата. Намерили го, докато чистели.
— Когато вашите хора са чистили там ли? В четвъртък ли?
Ли помисли за миг.
— Да. Датата върху разписката е първи октомври, виждате ли? В четвъртък.
— И оттогава никой не го е потърсил? Не е съобщил, че го е загубил?
— Не — отговори старецът. — Поне не на моите хора.
Харди не се изненада от чутото. Ако часовникът е паднал по невнимание, например при сбиване на местопрестъплението, щеше да е върхът на глупостта да се върнеш обратно и да го търсиш. Но се случваха и по-странни неща.
„Разбира се — осъзна Харди, — часовникът може да е на Рон. При настъпилите след смъртта на Брий промени в живота му, нищо чудно да не е забелязал липсата му. Но Грифин щеше направо да го попита. Нали?“
Вместо това го е включил към уликите, регистрирал го е под номер към делото „Бомонт“. Работата бе там, че Харди вече беше научил списъка на уликите наизуст, ала нито в хранилището, нито другаде фигурираше какъвто и да било часовник.
Попита може ли да получи копие от разписката. Когато се върна с копието, господин Ли го подаде на Харди и му се усмихна съчувствено.
— Съжалявам, че не мога да помогна с нищо повече, но дори не знаех за смъртта на сержант Грифин.
Не го гонеше, но очевидно смяташе, че това разследване няма нищо общо със самия него и с персонала му. Беше му отнело доста от работното време.
Харди не можеше да се отърси от усещането, че тук се крие нещо повече. Би следвало да е така. Преди да дойде, повторно бе огледал бележките и видя, че Грифин бе поставил до името на химическото чистене влудяващите си удивителни.
Но вече вървяха към изхода. Харди си спомни думите „тък. пране“ и се спря на вратата.
— Господин Ли, един последен въпрос. Перете ли каквито и да е дрехи? Да кажем, ако някой ваш клиент остави купчина дрехи до пералнята си — ще ги изперете ли вместо него? Ще ги изсушите ли?
Собственикът помисли и поклати глава.
— Понякога чистим завеси и тапицерии, но не перем. Общо взето не перем дрехи.
— А как стоят нещата със завесите и мебелите на Брий? Вземали ли сте ги за химическо чистене? Имаше ли по тях петна, които се налага да почистите?
— Не. Това щеше да бъде специална поръчка, а ние със сержант Грифин проверихме, когато той ни посети тук. Още веднъж, много съжалявам за известието за смъртта му.
Скот Рандъл научи клюката от един стажант в Областната прокуратура, който на свой ред я бе чул от член на екипа на инспектор Лион Тимс, злополучно събирал и описвал цяла нощ намереното под задната седалка в колата на Грифин.