Нищо друго освен истината
Шрифт:
— Можеш да го направиш, Франи — изрече спокойно. — У Ерин. Можем всички да отидем там. За възстановяване. — И колебливо допълни: — На къщата и на нас самите.
— Не — поклати глава тя.
Стомахът му се сви на топка, но трябваше да попита:
— Какво не?
— Така говориш, но не съм сигурна, че наистина го искаш. Както и онова, което то означава.
— И какво е то?
Тук Франи замълча, пое дълбоко дъх, изпусна го.
— Отново да сме всичко един за друг.
— Но ние сме…
Тя вдигна ръка да го спре.
—
— Да — отвърна тихо той. — Да, така беше.
— И какво се случи?
По това време той вече бе седнал нормално на стола, приведен напред. С лакти на коленете и събрани длани. С превити рамене.
— Не зная, Франи. Всички сме много заети. Определено никой не го е грижа кога се прибирам. Вече дори не ми казвате здрасти, като вляза. Толкова си затънала в „детските работи“, че винаги си грохнала, а ако не става дума за децата, не ти е интересно. Вече не излизаме никъде. Имаме ли изобщо общ живот? — Вдигна поглед към нея. — Приемам предизвикателството ти, Франи. Е, да, вината е най-вече моя за всичко, което казваш. Но тази улица е с две платна.
— И твърдиш, че наистина искаш да се върнеш към всичко това?
Той размисли за миг.
— Не, във всеки случай не към живота ни, какъвто беше допреди седмица. А към нещо по-хубаво, по-близко до някогашния. Но все така с теб и децата.
След продължително мълчание Франи се смъкна от масата и отиде до вратата, където чакаше пазачът. За миг Харди се уплаши, че тя просто ще помоли да я отведат. Но жена му се обърна с лице към него.
— Най-добре ще е — заяви тя — да не ми се налага да говоря.
И почука на пазача.
Глицки го нямаше в кабинета му. И изобщо в „Убийства“ нямаше никой, което бе малко странно в десет часа сутринта в понеделник. Харди се настани на едно от следователските бюра и отвори куфарчето си.
Смяташе, че тази сутрин много добре се е справил с бележките на Грифин, а сега ще извади своите и ще отдели малко време да прехвърли записките си за откритията на Канета. Спря, още преди да е започнал.
Осъзна.
Мари Демпси. Канета му бе казал за откритието си, че тя е била секретарка на онзи застрахователен агент Тилтън. Че тя всъщност е напуснала в резултат на решението, взето от застрахователя да задържи изплащането
И тъй, ето я тази жена, останала без работа в застрахователната компания, да звъни два — не беше ли три — пъти на Рон Бомонт в течение само на два дни. Тя не му звънеше, за да го преведе през процедурата на иска за изплащане. Струваше му се, че са минали седмици, макар всъщност да бяха само няколко дни, а вниманието на Харди бе съсредоточено върху Франи, докато бе слушал обажданията в надстройката, но си спомняше, че остана с впечатлението, че Мари звъни по личен повод, а не по работа.
Пресегна се към телефона на бюрото и набра „Информация“.
— Говори Петиция. В кой град, моля?
— Да. В Сан Франциско. Ако обичате, телефонния номер на Мари Демпси.
— Бихте ли го повторили буква по буква, господине?
Той го повтори, а търпението му бе на изчерпване.
Демпси в края на краищата не беше като Албъкърк, що се отнася до правописа. Но Петиция най-после записа.
— Не намирам никаква Мари Демпси, господине. Знаете ли на коя улица живее?
— Не. Ами ако опитате просто с инициалите?
— С „М.“ ли?
Харди изскърца със зъби.
— Да, точно така.
— Открих десет, не, единайсет М. Демпси.
— Добре — отвърна той. — Ще запиша всичките.
— Съжалявам, господине. Имам право да диктувам само два номера наведнъж.
— Моля ви, Петиция, много е важно. Може би от това зависи животът на много хора. Не се шегувам. Не можете ли все пак да ми ги дадете?
— Съжалявам, господине. Наистина нямам право да давам подобни сведения. Бихте ли искали да говорите с някого от началниците?
— Вашият началник има ли право да ми издиктува и единайсетте номера?
— Не, господине. Едва ли. Ако имате достъп до телефонен справочник, там ще са изредени всичките.
— Да, ами, виждате ли, нямам подръка телефонен указател и тъкмо затова ви позвъних.
— Е — весело и ведро се отзова Петиция, — нека ви продиктувам първия номер. Той е…
Харди бързо го записа, а после се оказа, че слуша записан на лента глас, който му съобщаваше, че след като получи номера, телефонната компания би могла да му го набере направо за такса в размер на трийсет и пет цента. Да пусне една монета, ако…
Той тръшна слушалката. Глицки стоеше на вратата и сочеше телефона.
— Това е градска собственост — заяви лейтенантът. — Ако я строшиш, ще си я платиш.
— Да ти се намира телефонен указател? — попита го Харди.
— Съмнявам се. Когато ти потрябва, по-лесно ще намериш ченге, отколкото указател. Знаеш ли колко убийства имаме за почивните дни на Вси светии?
— Като броим и Канета ли?
— Да, и него.
— Три?
— Повече.
— Двеста и шейсет?
— Седем. Обикновено на седмица са средно по едно и половина. Не ми останаха инспектори.