Нищо друго освен истината

Лескроарт Джон

— Какви документи?

И Глицки го подхвана:

— Не съм виждал никакви документи.

— Те не са включени в първоначалното разследване. — Прат се хвърли да запушва пробойната с пръст, ала водата я заливаше отвред. — От „Калоко“ дойдоха при нас доброволно.

— С какво по-точно? И кога? — Внезапно Глицки изпита радост, че е дошъл тук през този прекрасен съботен следобед. Но трябваше да й даде да се разбере, щом тя не се предаваше.

Прат отново седна върху бюрото с извинителна усмивчица.

— Госпожа Бомонт е била ценен работник и две

седмици след убийството й, след като не се намери заподозрян, „Калоко“ се обадиха в кабинета ми и предложиха всичките си папки, свързани с нея.

— И естествено — поде Глицки с преливащ от сарказъм глас, — тъй като са свързани с убийството, вие незабавно осведомихте отдела ми, за да преценим всички сведения.

— Вече бяхте зарязали случая — обади се Рандъл.

Глицки постоя още миг до вратата. Отдавна бе заел изправена стойка. Това тук не бе просто политиканстване, а сериозен пробив в правната етика. Служебно възпрепятстване на правосъдието от страна на Областната прокуратура. На Глицки чак не му се вярваше. Но знаеше как ще постъпи.

— До един час очаквам кашона с цялото му съдържание да бъде на бюрото ми.

Глицки не бе получил кашона от Областната прокуратура по времето, когато Дизмъс Харди се появи в кабинета му, минути след като се бе разделил с жена си в затвора.

— Работиш в събота! — възкликна той от вратата.

Глицки, приведен над купчини книжа, му хвърли недоброжелателен поглед.

— Само не започвай пак. Моля те.

— Добре. Между другото, изобщо не започвам — Харди тръсна една книжна торба на бюрото пред себе си, — а сметнах, че щом така и така съм тук, да видя дали и ти не си дошъл и да ти дам остатъците.

— Днес ми е ден за остатъци. — Глицки придърпа торбата към себе си. — Какво е това? — Не че лицето му светна — Харди мислеше, че това едва ли е възможно, но изражението му достави удоволствие на адвоката. — Това пушена сьомга ли е? Кажи ми, че е пушена сьомга.

— Любимата ти. Щеше да е повече, но сержантът на рецепцията в затвора изяде почти половин кило.

Глицки разкъса торбата и нареди съдържанието й върху кафявата хартия.

— Занесъл си това в затвора!

— На практика отговорът е не, макар че там ме обичат, личи им. Но вътре не допускат храна, така че го задържаха на рецепцията, докато се видя с Франи. Може ли да вляза?

— Откога искаш разрешение?

Харди сви рамене, придвижвайки се напред.

— Нов курс на поведение. Първо се пита. Изпробвам го. — Седна на дървения стол срещу бюрото на Глицки. — Докато ядеш — започна той, — да ти разкажа вица за трите джуджета.

Глицки извъртя очи. Шегите на Харди бяха едно безкрайно мъчение.

— Не се ли чудиш защо са три? — Но устата на Ейб бе пълна и той дъвчеше щастливо. — Та значи, стоят си те пред сградата на рекордите „Гинес“ и първото разправя, че имало най-малките ръчички на света и щяло да ги покаже на работещите там, за да влезе в книгата на рекордите. След няколко минути излиза страшно развълнувано…

— Добре — прекъсна го Глицки

между две хапки: — Второто има най-малки крачета, третото — пишка. Та къде е кулминацията?

Харди бе свикнал с постоянните избързвания на Глицки.

— Третото джудже излиза и изглежда потиснато, а приятелите му го питат какво има — неговата пишка ли е най-малката или какво?

— Казвай де! — И отново хапка сьомга и залък кроасан.

— Човечето поклаща глава, оглежда приятелите си и пита: „Кой, по дяволите е Ейб Глицки?“

С напълно очаквана реакция — тоест никаква, — Глицки се облегна назад.

— Преди малко имах приятно преживяване. Искаш ли да ти разкажа?

Очерта събитията от неотдавнашната си среща с Прат и останалите, задържането на документите на „Калоко“.

Към края на разказа му Харди се дръпна, едва ли не шокиран.

— Искаш да кажеш, че и Дан Ригби се е забъркал в това? Съзнаваш ли, че можеш успешно да смачкаш фасона на Прат и ведомството й? Всъщност познавам един местен адвокат, който с радост ще ти помогне. Да те повишат в шеф.

Глицки направи гримаса.

— Не искам да ставам шеф, понякога дори не ми се ще да съм завеждащ на „Убийства“. Искам пак да стана обикновено ченге. Да ловя лошите.

— И тук можеш да го правиш. Какво според теб ще се окаже в кашона?

— Каквото, такова. — Скоро щеше да разбере. — Представяш ли си какво нахалство? И на никого от тях не му е минало през ума, че изобщо нямат право да разполагат с тези улики. Щом е пристигнало при тях, значи е тяхно, а какво трябва да предприемат по закон, няма никакво значение.

— По-добре внимавай — поде Харди, — заприличваш на адвокат. — Избута стола си назад с около сантиметър. — Значи това те е довело тук днес?

Глицки кимна.

— Горе-долу.

— А аз си мислех, че двамата ти и инспектори — докато са проверявали разследването на Карл Грифин, както ти предложи най-добрият ти приятел — може да са се натъкнали на нещо.

— Ами след като заговори за това… — Глицки смачка кафявата хартиена торба и я хвърли в кошчето. Книжата, които преглеждаше преди идването на Харди, изглеждаха натрупани безразборно, но той взе да подбира някои от тях, сякаш ги бе подредил по някакъв начин. — Ето копия от някои бележки на Грифин. Работил е по сградата, в която е живяла Брий. Няма признаци да е постигнал нещо при свидетелите, но такъв си беше Карл — не записваше всичко докрай. — Хвърли поглед на Харди, вдигна рамене. — Ама знае ли човек?

Глицки взе друга сортирана купчинка листове.

— Местопрестъплението. Нищо. Никакво стъкло, съвпадащо с намереното в главата й.

— А какво е било то?

Прелистване на страниците.

— Версията е, че е оловен кристал от чаша за вино или шампанско. Бомонтови не са разполагали с нищо подобно.

Харди бе забил нос в бележките на Грифин.

— Ето пак Джим Пиърс. Деймън Кори. Ал Валънс. Как Грифин се е добрал до тези хора?

— Благодарение на скърбящия съпруг, твоя приятел Рон. Искал да помогне в издирване на убиеца.