Нищо друго освен истината
Шрифт:
— Срещу Джим Пиърс ли? — Беше само предположение, но ако се съди по реакцията на Кери, правилно.
Кандидатът за губернатор кимна.
— Той е човекът, който пръв е оценил възможностите й — имам предвид в политически план. Той я подготвил за говорител, но както ви казах, тя беше наивна. Повярвала на становището му, защото повярвала в него. Бил петролен магнат, но и той се интересувал от света, също като нея. Ха! Но същевременно представлявал и идеалът й за баща. Обикнал я още когато била грозно
— Обичал ли? Току-що казахте, че я е обичал.
— Нямам представа. Всъщност я скапвал от работа, възнаграждавал я щедро, задето правела каквото искал той, галел я по главичката, когато постигала сполуки, и й заръчвал да не се безпокои, ако чуе или си помисли нещо друго. Тя искала да го радва и изобщо не се оглеждала наоколо си. — Кери се подвоуми. — Струва ми се, че аз бях просто катализаторът. В края на краищата, и без мен щеше да стане така. Тя бе съзряла за това. Беше станала възрастен човек.
— И е започнала да се среща с вас.
При тези думи Кери внезапно осъзна къде се намира, какво всъщност прави, а то бе да разговаря с адвокат за убийство. Общественият му образ — винаги открит и обаятелен — особено разстройваше Харди, изглеждаше му като завеса, спусната помежду им.
— Не по начина, по който предполагате, господин Харди. В края на краищата, тя бе омъжена.
— Но вие не сте женен.
Кери го удостои с кандидатската си усмивка, сети се да погледне часовника си, реши, че подкреплението няма да му се притече на помощ, а той ще отиде при тях.
— Е, да. Никога не съм се женил. Досега не съм срещнал подходящо момиче. — Плесна се по коленете и стана. — Беше ми много приятно да говоря с вас, но трябва да се върна при ръководителя на кампанията си и по следите на днешното отравяне на водата. — Намръщи се. — Ужасно, направо ужасно. — А после усмивката се върна на лицето му, пак разпери ръка. — И да не забравите да гласувате. Внимавайте.
И се запъти към свитата си от охранители, а Харди пак седна на канапето, наблюдавайки как групичката се събира около Кери, докато се спуска към централното фоайе.
Щом изчезнаха от очите му, Харди се пресегна и със салфетката за коктейли, предвидливо осигурена от хотелския персонал, вдигна водната чаша, от която бе пил Кери. Изля останалата вода в каната и пъхна чашата в джоба на найлоновото си яке. „Ти внимавай“, помисли си.
Но крайно доволен от себе си заради чашата с пръстовите отпечатъци, той внезапно осъзна, че е забравил основния въпрос, който искаше да зададе в лагера на Кери. Скочи от канапето и догони кандидата и антуража му, точно когато те стигнаха до Ал Валънс, току-що приключил с някакъв репортер.
— Извинете ме, господин Кери.
Охраната понечи да задържи Харди на мястото му, но Кери отново
— Имам още един въпрос, този път към господин Валънс, ако нямате нищо против. Ще отнеме само минута.
Кери пусна наглед искрена усмивка.
— Добре, Коломбо, разбира се. Разчитайте винаги на една минута. Ал, това е господин Харди. Той е адвокат на Рон Бомонт.
Валънс хвърли бърз поглед по средата между Харди и Кери, после протегна ръка.
— Радвам се да се запознаем. Какъв е въпросът ви?
— Чудех се защо сте се обаждали на Рон Бомонт миналата седмица — питали сте нещо за папките на Брий?
Усмивката на Валънс потрепна за секунда.
— Едва ли съм бил аз — отвърна. Погледна Кери: — Да сме се обаждали на Рон?
— Не, доколкото си спомням.
— Не сте ли се обаждали на Рон Бомонт и не сте ли му оставяли съобщение миналата сряда или четвъртък — там някъде?
Валънс се престори, че размишлява, повторно погледна Кери, после поклати глава.
— Струва ми се, че имате грешка. Той не е ли напуснал града? Чух, че бил заминал.
Харди се разкая най-искрено:
— Простете. Навярно са ме осведомили неправилно. — И добави с широка усмивка: — Господин Кери, още веднъж ви благодаря.
Кери му махна с ръка:
— Не се притеснявайте. Можете да ми се обадите по всяко време.
— По дяволите — гласът на Валънс звучеше неестествено пронизително по телефона. — Тоя знае нещо. Тоя Харди. Кой е той? За какво става дума?
Бакстър Торн му отговори с най-спокойната си интонация:
— Ал, винаги е най-добре да кажеш истината. Особено пред Деймън. Кажи му, че си забравил. Бил си погълнат от отправените му днес обвинения в тероризъм. Главата ти е била замаяна и за миг си забравил. Всъщност си спомняш, че си звънял на Рон — ето ти нещо прекрасно, — за няколко възпоменателни думи за Брий, които е искал да включи в речта си, ако… не, когато Деймън бъде избран. В речта при встъпване в длъжност, ако Рон не възразява, ако няма да е прекалено мъчително за него. Затова си позвънил.
— Но откъде тоя Харди знае…
Торн имаше прелестна логика:
— Оставил си съобщение. Сигурно го е чул.
— Но как?
— Е, сигурно е бил там тогава, нали? В жилището на Брий.
— И е търсил доклада ли?
— Не зная. Възможно е. Несъмнено е търсел нещо. Но ти ми каза, че е адвокат на Рон, нали? Възможно е да няма нищо общо с нашия проблем. Не се тревожи. Ще проуча. Гледай си кампанията.
— Добре, добре. Но се безпокоя.
— Не се притеснявай, Ал. Нищо сериозно. А ако е нещо сериозно, аз ще имам грижата.