Нищо друго освен истината
Шрифт:
Не. Не става.
От бездънната си фокусническа торба Бакстър Торн извади телефонния номер на Дизмъс Харди и предложи Валънс да му се обади и да замаже лъжата си, че не е звънял на Рон.
Тъй като Харди не си бе у дома, Валънс му остави съобщение на телефонния секретар, после пак се върна при диваните, където Торн пиеше четвъртата си бутилчица след първото питие от чист етанол.
— Би трябвало да свърши работа — забеляза Торн с напълно трезвен глас. — Но не ми допада, че си навира носа в нашите дела. Не му е мястото там, а?
Валънс откри, че се бои да отговори. Имаше нещо изцъклено в очите на Торн — навярно не само от алкохола, — което го стряскаше.
Бакстър се облегна, кръстоса крака и пак отпи голяма глътка.
— Загрял е, че го будалкаш. Щом е ходил в жилището на Брий, може да знае нещо за доклада. — Възцари се тишина, която се стори злокобна на Валънс. — А ако е така, току-виж решил да съобщи на Деймън или на пресата.
Измина доста време. Внезапно Торн остави чашата си, тупна се по коленете и стана.
— Е, Ал, благодаря ти за коктейлите. — Пое към вратата. — Струва ми се, че господин Харди разполага с прекалено много свободно време. Мисля, че някое… разсейване точно сега ще му се отрази добре. Казваш, че не си е у дома в момента, а?
— Нямаше го, когато му звънях.
— Да, така е, така е.
Торн погледна през шпионката, открехна вратата, извърна се с лице към Валънс, очевидно взе някакво решение, после отвори широко вратата и си тръгна, без да каже нито дума.
Част трета
22
В Сан Франциско лятото е ветровито, сурово и влажно, макар да вали рядко. А после от края на август до средата на октомври настъпва циганското лято и дните са топли, небето безоблачно и подухва лек ветрец. През останалата част на годината по крайбрежието непрекъснато има мъгла и ниски облаци, които следобед се разсейват над сушата, циклони с ниско атмосферно налягане, от запад вятърът духа с двайсет до трийсет километра в час.
Когато Харди се събуди на дивана у Кокранови малко след шест, беше явно, че циганското лято е свършило и е нахлуло лошото време. Седна сковано и му потрябваха няколко мига, за да се ориентира — отдавна не бе нощувал на дивана в чужда гостна. През венецианските щори се просмукваше смътна утринна дрезгавина, но той някак изведнъж — по качеството на светлината — разбра, че е паднала мъгла. Неволно въздъхна.
След десет минути вече беше на път със запалени фарове. Предстоеше му още един тежък ден и имаше нужда да си вземе душ и да се преоблече. Ерин, разбира се, също бе вече на крака и правеше кафе в кухнята и той й каза, че смята да отскочи до вкъщи, да прослуша телефонния секретар, да се измие и да се върне при тях, преди децата да са се събудили.
Но когато зави към своята пряка, моментално го обзе лошо предчувствие — живееше на тази улица повече от две десетилетия и я познаваше с нещо по-дълбоко от обикновената разсъдъчност. А тази сутрин се усещаше нещо необичайно. Поради мъглата не виждаше края й, където се намираше неговата къща, но определено нещо не бе наред. В дъното й се съзираше мигаща червена светлина. Намали още повече и предпазливо продължи напред — хем не му се
А после от здрачината постепенно изплуваха по-ясни очертания, като образи от кошмарен сън. Три пожарни коли все още стояха паркирани насред улицата, а от улеите им, като избълвани змии, се виеха маркучи. Една-две черно-бели патрулни коли — източникът на пулсиращата червена светлина — със светещи буркани. Пет-шест униформени мъже се въртяха по собствената му морава край мократа утринна улица.
Замаян, опитващ се да сподави надигащата се паника, той внимателно паркира плътно до бордюра. Излезе от колата и долови пращенето на радиостанция и като че ли мирис на тлеещо дърво.
Без изобщо да съзнава какво прави, тръгна слисан към все още димящите развалини, които над двайсет години му бяха дом. Пожарникарите и оборудването им бяха натрошили белия стобор на парчета. Доскорошната малка, грижливо поддържана морава представляваше разкашкана кал и овъглено дърво. Предната веранда напълно липсваше, а разрушената дневна зееше противно в мрачната утрин. Столът му. Полицата над камината. Прекрасната им маса със столовете от черешово дърво бе съсипана.
Вече стоеше на участъка си.
— Господине! — Човек с бяла каска внезапно се изпречи на пътя му и го спря: — Съжалявам, но не можете…
— Аз живея тук — каза Харди. — Това е моята къща.
По-голямата част от къщата бе оцеляла като по чудо. Някакви окъснели празнуващи, прибирайки се у дома, забелязали пламъците минути след като пожарът избухнал около четири сутринта и се обадили на пожарната по мобифона си. В резултат задната част от къщата на Харди — кухнята, спалните и банята — бе останала относително невредима, макар че почистването й щеше да трае седмици, а миризмата на изгоряло сигурно никога нямаше да изчезне.
Отговорникът по произшествията — мъжът с бялата каска — му даде разрешение да огледа щетите, но само ако неотстъпно го придружава капитан Флорес. Говореха за улики и консервация на местопрестъплението и Харди осъзна, че поне засега е заподозрян в палеж.
Двамата с Флорес стояха насред кухнята и Харди се мъчеше да отговаря на въпросите на капитана. Но мислите му се отплесваха. Забеляза черния си чугунен тиган на печката, където го бе оставил. Погледна по зеещия към улицата коридор и видя, че външната врата все още виси на пантите си — навярно можеше да се опази. Щеше да я рендоса и да я боядиса повторно.
Под стъпките им хрущяха натрошени стъкла и отломки.
— Не. Не е възможно да е останал незагасен огън — заяви Харди на Флорес. — Не съм се прибирал от вчера сутринта. Не сме палили огън от месеци.
— Ами съвсем очевидно е, че огънят е започнал там, в лицевата част. Там минават ли газови тръби? Пушите ли?
Не и не.
Капитан Флорес бе миловиден младеж с провиснали мустаци. Последва Харди в предната, обгорена част на къщата и двамата спряха в някогашната дневна — от прашната розова зидария не бе останало почти нищо. Над главите им нямаше покрив и все още тук-там капеше вода. Харди въздъхна и попита: