Нищо друго освен истината

Лескроарт Джон

— Какво прави човек в такива случаи?

Флорес присъстваше на подобни сцени всеки божи ден, но въпреки това му бе трудно.

— Имате ли застраховка?

— Да, но нямах това предвид.

— Зная.

— Някой го е предизвикал нарочно, нали? — обърна се Харди към него.

Капитанът вдигна рамене. И да имаше някакви подозрения, не би ги споделил с цивилен.

— Винаги се допуска. Затова си имаме следователи по палежите. — Посочи двама души, ровичкащи около вече несъществуващата веранда. — На този етап е още рано за подобно твърдение. Но ако

знаете нещо, за което аз не съм осведомен, ще предам.

Харди мушна ръце дълбоко в джобовете си.

— Нищо не зная — отвърна, подразбирайки доста повече, а не само пожара.

Флорес почовърка с носа на обувката си обгарялото дюшеме и въздъхна.

— Сигурно ще ви стане неприятно, ако ви кажа, че някои хора имат подобна представа какви лудории трябва да се вършат в навечерието на Вси светии. — Замълча. — И друг път се е случвало.

Харди се позабави с отговора си, клатейки глава:

— Едва ли.

Сутрешната мъгла се бе сгъстила. Едно от първите неща, които Харди предприе, след като отговорникът по произшествията го спря, бе да помоли за връзка с дома на Глицки по радиостанцията на патрулната кола. А след това и със зет си Моузес Макгайър.

И ето, лейтенантът седеше върху капака на колата си, опрял крака на предната броня, приведен напред, с лакти на коленете, свел глава. Въпреки дългогодишната си работа в отдел „Убийства“ и ужасяващите гледки на местопрестъпленията, Глицки не можеше да понесе това зрелище.

Когато Ейб пристигна, Харди стоеше смълчан, затворен в себе си от потрес и ярост. Глицки полека-лека го отведе по-далеч от следователите по палежа, от самата къща — там, където последиците от пожара не си личаха толкова. Приятелят му започваше да се съвзема, закрачи напред-назад.

— Едно ще ти кажа: смятат, че са ме предупредили да се разкарам, така ли? Смятат, че вече няма да мм се пречкам ли? Тогава ще трябва да ме убият.

— За кого говориш?

— За онзи, който е направил това, Ейб.

— Смяташ, че е намек ли?

Харди кимна.

— Предупреждение. Сигурно заради историята с Бомонт. — Спря пред него. — Не мислиш ли?

Глицки премълча.

Харди повиши глас:

— А какво, по дяволите, се е случило според теб, Ейб? Може би пожарът се е подпалил сам?

Глицки срещна погледа му.

— Според мен моментът не е подходящ да споря с теб, не смяташ ли? — Смъкна се от колата и сложи ръка върху рамото на приятеля си.

Харди имаше сили, колкото да кимне. Глицки стисна рамото му за последен път, отдалечи се няколко крачки, извърна се и с видимо усилие погледна къщата.

— Ако ти трябвам, ще бъда в центъра. Отивам на работа.

Флорес стоеше до него, а Харди се бе върнал в къщата, в килерчето зад кухнята, където държеше сейфа си. Флорес не искаше да го пусне вътре, за да не замажат евентуалните останали улики. Капитанът ясно му даде да разбере, че докато не приключат с разследването си, с тази къща ще разполага отделът по пожарите, а не той. Но пристигането на Глицки — високопоставен

полицай, който очевидно бе личен приятел на собственика — вдъхна на Флорес известно доверие към Харди и той му поотпусна края. Можеха да влязат през задната врата и Харди да вземе каквото му трябва, но макар да му показа разрешителното си за оръжие, пролича, че като видя за какво е влязъл, на Флорес му дойде нанагорно.

Сега Харди не усети пристъп на нежелание, както последния път, когато бе взел пистолета си. Там бе и старата му значка от времето, когато бе помощник на областния прокурор. Не му мисли много-много и я грабна. После затъкна полицейския си пистолет в колана, спусна сакото отгоре му и се върна сред опустошения си преден двор.

Моузес най-сетне пристигна — пет минути след заминаването на Глицки — и сега стоеше отпред край комина, който бе оцелял. Зет му вдигна нещо и го подаде на Харди, щом те двамата с Флорес изгазиха калта.

— Започвай да събираш новата си колекция — мрачно каза Моузес. Бе едно от изключително крехките слончета от венецианско стъкло, които пасяха, лудуваха и тръбяха на полицата над камината през последните десетина години, а Моузес ги пренареждаше почти при всяко посещение. До миналата вечер те бяха петнайсет — Харди току-що бе купил последното за годишнината от сватбата им с Франи. И ето че въпреки минималните шансове, едно бе оцеляло, изхвърлено навярно на двора от напора на водната струя.

Харди го взе, повъртя го в ръка и го върна на Моузес с молба зет му да го пази у себе си.

След като още десет минути оглежда щетите, Харди се извини. До отварянето на „Шамрок“ имаше цели четири часа. Моузес се съгласи, че Харди трябва да отиде в затвора и да съобщи новината на Франи. А после и на децата. Моузес щеше да остане тук с Флорес и да се погрижи за първия подробен оглед. Радваше се, че може да помогне с нещо.

Но Харди не отиваше в затвора. Спря на първата бензиностанция и позвъни на домашния телефон на Фил Канета.

Отговори изморен, разтревожен женски глас.

— Ало? Фил?

Харди се представи на госпожа Канета и й съобщи, че работи с мъжа й. Можело ли да се свърже с него тази сутрин? Важно било.

— Не зная къде е Фил. Излезе снощи след вечеря и не се прибра. Винаги се обажда по телефона. Ако говорите с него…

Харди й обеща да накара Фил да й се обади и затвори намръщено. Неочаквано и неприятно. Канета бе излязъл от кабинета на Фримън, отишъл е някъде, вероятно във връзка с тяхното разследване, и не се е прибрал у дома!

Вятърът връхлетя телефонната будка и той се сгуши още повече в сакото си. Пусна още двайсет и пет цента и набра друг номер.

— Дано да е за добро.

— Джеф, Дизмъс Харди се обажда. Извинявай, че те събудих, но трябва да разбера къде отсяда Ал Валънс, когато е в града.

— Това ти трябвало, а? Ами аз кога да спя? Колко е часът между другото?

— Рано е, но имам страхотна новина за теб. Намини край къщата ми по някое време преди обяд.

— След като стана.

— Добре. И това стига. И тъй, Валънс!