Нищо друго освен истината
Шрифт:
— Да не би пак да се е изплашил за децата?
— Но защо не ми е оставил някаква бележка?
— Нямам представа. Сигурно ще ти се обади.
— Сигурно — безизразно отвърна Харди. — Надявам се.
Настъпи мълчание.
— Дизмъс!
— Слушам те.
— Казах ти всичко, каквото зная. Честна дума. Не зная къде е и какво прави.
И да не й вярваше докрай, трябваше поне да се престори.
— Добре.
Отново мълчание, а после се чу разтрепераният й глас:
— Кажи ми, че ми вярваш, Дизмъс. Моля те. Имам нужда да ми вярваш.
— Разбира се — отзова се той с преднамерена
— Би било чудесно. Дизмъс?
— Да.
Изчакваше я.
— Обичам те — каза тя.
Пръстите му, стиснали слушалката, побеляха. Разбра, че не е бил убедителен.
— И аз.
Обърна два големи „Манхатън“ с Ерин и Ед, докато си говореха за отравянето на водоема и горкия възрастен турист, починал от нараняванията. Ерин му даде одеяло и възглавница и му каза да спи тук на дивана и да закуси с децата утре сутринта. Липсвал им, колкото и да не си личало.
След десет секунди Харди вече спеше.
21
Валънс бе оставил Деймън Кери в дома му преди час и вече в хотела си крачеше напред-назад като звяр в клетка. Апартаментът му в „Клифт“ бе по-голям от ония, в които бе живял досега, а от прозорците му се откриваше панорамна гледка към Сан Франциско, но всичко това нямаше значение.
Вече бе почти полунощ след най-тежкия и най-трудния ден в живота му. Единственото, което поне донякъде го осмисляше, бе последното допитване, според което неговият кандидат със сигурност щеше да спечели още при гласуването във вторник. На практика все още отстъпваше с два пункта, но при предвидените грешки в допитването двамата кандидати се изравняваха.
Най-сетне се позвъни, той приближи до вратата, погледна през шпионката и отвори.
Торн за последен път хвърли бърз поглед към коридора, а после пристъпи в стаята.
— Това е неразумно, Ал — изрече с най-мекия си глас, докато затваряше зад себе си и пускаше резето и веригата. Извърна се и се озова лице в лице с Валънс, но изражението му не издаваше нищо — невъзмутима усмивка, влажни очи. — Неподходящо хрумване. Не бива да ни виждат заедно.
Валънс изобщо не забеляза упрека. Прекалено бе възбуден.
— Полунощ е, Бакстър. Никой не ме следи, повярвай ми. Но просто това… — той разпери ръце, за да покаже колко е значително станалото: — … днес.
Торн кимна с разбиране.
— Изборите са след три дни. Винаги е така. Няма нищо необикновено. Може да стане и по-лошо.
— Не говоря за изборите. Господи, около изборите новините са добри. Говоря за умрелия човек в пулгаския Храм на водата, за този адвокат Харди, който е ходил в жилището на Брий, и…
— Чакай, чакай — Торн вдигна длан. — Защо не седнем? Имаш ли нещо за пиене? И коктейл става. Всъщност точно коктейл ще свърши работа. — Прекоси стаята и отиде до барчето, махна на Валънс да седне на един от тапицираните със сърма дивани в апартамента. — Действително страхотна стая. — За миг се полюбува на гледката, после се извърна и попита, сякаш току-що му бе хрумнало: — Какво общо има умрелият?
Въпросът бе едновременно указание и заплаха и завари Валънс неподготвен, каквато несъмнено бе и целта на Торн. А той се зае да вади безалкохолни напитки и бутилчиците с по една порция коняк
— Но като стана дума за коктейли, покрай всеобщото безумие около това злополучно отравяне с МТБЕ, ми дойде наум, че кандидатът може да направи едно изключително представяне в следващите един-два дни, което ще го задържи на върха.
Нареди шишенцата и чашите на малък поднос и ги отнесе при Валънс, остави всичко на масичката и седна по диагонал срещу него. Бръкна във вътрешния си джоб и измъкна манерчица.
— Какво има в нея? — попита Валънс.
Торн си падаше по изненадите. Вместо отговор, се усмихна и отвинти капачката, после наля около сантиметър от бистрата течност в една от чашите. Вдигна я, помириса я и му я подаде през масичката.
— Ти ще ми кажеш.
Валънс подуши.
— Алкохол е.
Пак усмивка, този път сияйна.
— Да, алкохол е. Съвсем вярно. Етанол е, правилно. — Торн отвори шише с оранжада и наля в чашите. — До дъно, Ал. Наистина.
— Искаш да изпия това нещо?
— Струва ми се, че така се прави. Хайде, няма да ти навреди.
Но Валънс като че ли не бе в състояние да помръдне. След една-две секунди Торн се обади:
— О, Господи — взе чашата и я пресуши на две глътки. — Откога си станал толкова срамежлив, Ал? Да не смяташ, че искам да те отровя?
— Не, разбира се, че не. Просто… — Срещна погледа на работодателя си. — Не зная, Бакстър. Просто съм дяволски изморен.
Торн добродушно го потупа по коляното.
— Още няколко дни и край. Потрай още малко, ще видиш, че си струва. И тъй — с делови тон, — как намираш идеята ми?
— Не разбрах какво точно предлагаш. Да си правим етанолови коктейли ли?
Неочаквано по лицето на Торн се изписа известно оживление.
— Всъщност така май ще е най-добре. Градивно хрумване, Ал. Наистина. Репортерите за нищо на света няма да откажат едно безплатно питие, нали?
Валънс усети, че се поотпуска.
— И моите впечатления са същите.
— Нали! Виждаш ли, обмислям как да накараш Деймън да изпие малко етанол — като мен сега — пред журналистите на някой брифинг. Само си представи контраста… — Торн се разпали, макар интонацията му изобщо да не се промени. — Няколко литра МТБЕ попада във водоизточниците и целият град замира, защото водата мирише и има вкус на терпентин. — Замълча за миг и вдигна манерката си. — Докато другата добавка, _естествената_ добавка, етанолът, е толкова безвреден, че може да се пие. Всъщност хората си го пият открай време. Допада ми. Може да бъде изключително силен довод.
Но Валънс не бе сигурен.
— Стига Деймън да се навие.
Лицето на Торн се помрачи.
— И защо да не приеме?
— Защото е предпазлив, Бакстър. Той не е идиот. Никога не е правил специални изявления в подкрепа на етанола. Просто се противопоставя на МТБЕ.
— Поради което, ако разсъждаваме логично, му остава само етанолът.
— Вярно. — Валънс ненавиждаше опитите на Торн да го напътства на дребно — досега бе свършил страхотна работа по кампанията, контролираше кандидата. Обърна се за помощ към здравомислието му: — Но нашата неизменна стратегия, както си спомняш, е да оставим избирателите сами да стигнат до извода. А другото ще изглежда малко… прекалено _открито,_ не мислиш ли?