Нулев брой

Еко Умберто

— Та — продължи Брагадочо — през 1970-а по всичко изглежда, че превратът би имал успех, службите оглавява генерал Мичели, и той в Ложа П2, след няколко години ще стане депутат от Италианското социално движение — и забележи, въпреки че е заподозрян и разследван за скандала Боргезе, той се измъква и умира спокойно преди две години. От сигурен източник разбрах, че две години след преврата на Боргезе Мичели получава осемстотин хиляди долара от американското посолство, неясно защо и за какво. Боргезе значи е можел да разчита на прекрасна подкрепа от върха, от „Гладно“, от ветераните фалангисти от Испанската война, от масонските среди, говори се даже, че в играта влязла дори мафията, която винаги е намесена, както знаеш. А в сянката е обичайният Личо Джели, който насъсква карабинерите и другите военни командвания, които вече гъмжат от масони. Слушай внимателно историята на Личо Джели, защото тя е фундаментална за моята теза. Джели значи никога не е отричал, воювал е в Испания, бил е от Социалната република, работил е като свръзка със СС, но същевременно е имал контакти с партизаните, а след войната се свързва с ЦРУ. Такава личност няма как да не се е забъркала с „Гладио“. Но чуй сега: през юли 1942 като инспектор на националната фашистка партия той има задачата да транспортира в Италия съкровището на югославския крал Петър II — шейсет тона златни кюлчета, два тона антични монети, шест милиона долара, два милиона лири стерлинги, реквизирани от Службата за военно разузнаване. През 1947-а съкровището най-накрая е върнато, но при проверката се оказва, че липсват двайсет тона кюлчета, и се чува,

че Джели ги е прехвърлил в Аржентина. Аржентина, схващаш ли? В Аржентина Джели има приятелски контакти с Перон, но не само — и с генерали като Видела — и от Аржентина получава дипломатически паспорт. А кой е замесен в Аржентина? Дясната му ръка Умберто Ортолани, който между другото е свръзката между Джели и преподобния Марцинкус. И какво ли? Ами всичко води в Аржентина, където е Дучето и където се подготвя неговото завръщане, естествено трябват пари и добра организация и местна подкрепа. Ето защо Джели е много важен за плана на Боргезе.

— Като го разказваш така, звучи убедително…

— Убедително си е. Това не отрича факта, че Боргезе е събрал армията на Бранкалеоне, където редом с носталгичните дядковци (самият Боргезе е вече над шейсетгодишен) има представители на всякакви сектори на държавата и дори лесничеи, не ме питай защо точно лесничеи, може би заради обезлесяването след войната не са имали какво друго да правят. Но тази сбирщина би могла да реализира нещо зловещо. От по-късни съдебни документи става ясно, че Личо Джели е трябвало да се заеме със залавянето на президента на републиката, който тогава е Сарагат, и че един собственик на кораби от Чивитавекиа е предоставил своите плавателни съдове, за да се превозят до Липарските острови заловените от метежниците хора. И няма да повярваш кой още е замесен в операцията! Ото Скорцени, същият, който освободил Мусолини при Гран Сасо през 43-та! Още бил в обращение, поредният, когото жестоките чистки след войната не са засегнали, имал връзки с ЦРУ и трябвало да гарантира, че САЩ няма да попречат на преврата, стига на власт да дойде военна „центристко-демократична“ хунта. Помисли си каква лицемерна формула! Но това, което последвалите разследвания така и не са извадили на светло, е, че Скорцени очевидно продължавал да е в контакт с Мусолини, който му дължал много, и може би е трябвало да се заеме със завръщането на Дучето от неговото изгнание, за да осигури героичния образ, от който се нуждаели метежниците. Изобщо целият преврат се крепи на триумфалното завръщане на Мусолини. А сега слушай внимателно: превратът е планиран внимателно още от 1969, внимавай, това е годината на атентата на площад „Фонтана“, очевидно замислен да хвърли всички подозрения върху левицата и психологически да подготви общественото мнение за завръщането към реда. Боргезе планира окупация на министерството на вътрешните работи, на министерството на отбраната, на централите на РАИ, на средствата за масова комуникация (радио и телефон) и депортацията на противниците от парламента. Това не са мои фантазии, защото впоследствие е намерена прокламация, която Боргезе е трябвало да прочете по радиото и в която пишело в общи линии, че най-сетне е настъпила очакваната политическа революция, класата, управлявала двайсет и пет години, е довела Италия до ръба на икономическата и нравствената разруха, въоръжените сили и силите на реда застават до водачите на преврата в завземането на властта. Италианци, трябвало да завърши Боргезе, като връщаме в ръцете ви славния Трикольор, ние ви призоваваме да запеете с цяло гърло нашия неудържим химн на любовта, Да живее Италия. Типична мусолиниевска риторика.

Между седми и осми декември (припомни ми Брагадочо) в Рим се събират стотици съзаклятници, започват да раздават оръжие и муниции, двама генерали заемат позиция пред министерството на отбраната, една въоръжена група горски се разполага пред телевизионните централи на РАИ, в Милано се подготвя окупацията на Сесто Сан Джовани, традиционна цитадела на комунистите.

— И изведнъж какво става? Целият план върви добре и може да се каже, че заговорниците държат Рим в ръцете си, Боргезе съобщава на всички, че операцията е прекратена. После ще кажат, че верните на държавата апарати са се опълчили на заговора, но в такъв случай са можели да арестуват Боргезе предния ден, без да чакат Рим да се напълни с лесничеи с униформи. Във всеки случай работата е ликвидирана тихомълком, съзаклятниците се разпръсват без инциденти, Боргезе се укрива в Испания, само неколцина глупаци се оставят да ги арестуват, но на всички е позволено да бъдат задържани в частни клиники, като по време на лечението си някои от тях получават посещения от Мичели, който им обещава закрила в замяна на мълчанието им. Има няколко парламентарни разследвания, за които пресата не казва почти нищо, дори общественото мнение се запознава смътно с фактите чак след три месеца. Какво е станало не искам да знам, това, което ме интересува, е защо преврат, подготвян с такава грижа, е анулиран за броени часове, превръщайки едно доста сериозно начинание във фарс. Защо?

— И аз това питам.

— Като че ли аз съм единственият, който си е задавал този въпрос, и със сигурност съм единственият, който е намерил отговора, който е ясен като бял ден: през тази нощ пристига новината, че Мусолини, може би вече на национална територия и готов за появата си, внезапно умира — което на неговата възраст и като го разкарват като колет насам-натам, изобщо не е неправдоподобно. Превратът се отменя, защото харизматичния му символ вече го няма, и този път наистина, двайсет и пет години след предполагаемата му смърт.

Очите на Брагадочо блестяха, сякаш осветяваха шествието на черепите, които ни заобикаляха, ръцете му трепереха, по устните му се точеше белезникава слюнка, беше ме хванал за раменете.

— Разбираш ли, Колона, това е моята реконструкция на фактите!

— Но доколкото си спомням, имаше и процес…

— Водевил, в който Андреоти помогна всичко да се потули и в затвора влязоха само второстепенни действащи лица. Въпросът е, че всичко, което сме знаели, е фалшиво или деформирано, ние сме живели в измама цели двайсет години. Нали ти казах, че никога не бива да вярваме на това, което ни разказват…

— И тук историята ти завършва…

— А, не, започва друга и можех да не се интересувам от нея, ако случилото се след това не бе пряко следствие от кончината на Мусолини. Без фигурата на Дучето „Гладио“ не може повече да се надява да вземе властта, а съветската инвазия изглежда все по-далечна, защото вече постепенно се упътваме към намаляване на напрежението. Но „Гладио“ не се разпуска, напротив, започва да става истински оперативна точно след смъртта на Мусолини.

— И как?

— Тъй като вече не става въпрос да се сложи ново управление, като се катурне правителството, „Гладио“ се присъединява към всички тайни сили, които се мъчат да дестабилизират Италия, за да направят непоносим възхода на левите и да подготвят условия за нови форми на репресия, скрепени с всички печати на легалността. Нали си даваш сметка, че преди преврата на Боргезе атентатите от типа на този на площад „Фонтана“ са малко — Червените бригади започват да се формират чак през тази година и през следващите години атентатите заваляват един след друг. 1973, бомба в квестурата на Милано; 1974, атентат на площад „Лоджа“ в Бреша; същата година мощна бомба избухва във влака Italicus, Рим — Монако, 12 загинали и 48 ранени, но, внимание, във влака е трябвало да бъде Алдо Моро, само че го изпуснал, защото служители в министерството го накарали да слезе в последния момент, за да подпише някакви спешни документи. И десет години след това ето друга бомба на бързия влак Неапол — Милано. Да не говорим за случая с Моро, и досега не знаем какво е станало в действителност. И още, през септември 1978, само месец след избирането си, новият папа Албино Лучани умира при загадъчни обстоятелства. Инфаркт или инсулт, казаха, но защо от стаята на папата са изчезнали личните му вещи, очилата, пантофите, някакви бележки и флаконът „Ефортил“,

който старецът трябвало да взема за ниското си кръвно? Защо е трябвало да се изпарят тези предмети? Може би защото не е правдоподобно човек с ниско кръвно да получи удар? Защо първият важен човек, който веднага след това влиза в стаята му, е кардинал Вийо? Ти ще кажеш, че е естествено, той е държавният секретар, но има една книга на Ялъп, където се разкриват истинските факти: папата се е заинтересувал от съществуването на една църковно-масонска клика, в която се предполагало, че участват точно Вийо, монсиньори Агостино Казароли, заместник-директорът на „Осерваторе Романо“, директорът на ватиканското радио и естествено Марцинкус, вездесъщият свещеник, който държи Института за религиозни дейности — Банка Ватикана, която, както стана ясно след това, е подкрепяла укриване на данъци и пране на мръсни пари, прикривала е други тайни дела на хора като Роберто Калви и Микеле Синдона — и гледай ти, след няколко години единият ще бъде обесен под моста Блек Фрайърс в Лондон, а другият ще бъде отровен в затвора. А на бюрото на Лучани е намерен брой от седмичника „Ил Мондо“, отворен на материал за операциите на Банка Ватикана. Ялъп подозира шестима души в убийството: Вийо, кардинала на Чикаго Джон Коуди, Марцинкус, Синдона, Калви и Личо Джели, познатия почитаем магистър на Ложа П2. Ще кажеш, че всичко това не е свързано с „Гладио“, но — странно — много от тези хора са замесени в други интриги, а Ватиканът е въвлечен в спасяването и опазването на Мусолини. Може Лучани да е открил точно това, въпреки че са минали няколко години от истинската смърт на Дучето, и да е искал да премахне тази клика, която подготвяла държавен преврат още от края на Втората световна война. Ще ти кажа още, че след смъртта на Лучани за това трябва да е научил и Йоан-Павел II, който три години по-късно става жертва на атентат, организиран от турските Сиви вълци, същите Сиви вълци, които, както ти казах, са част от stay-behind политиката на тази страна… После папата прощава, трогнатият атентатор гние в затвора, но като цяло понтифексът се стряска и спира да се занимава с въпроса, а и защото не му пука особено за Италия и май е по-зает да се бори с протестантските секти в Третия свят. И така, него го оставят на мира. Стигат ли ти всички тези съвпадения?

— Но дали това не е твоята склонност да виждаш заговори навсякъде и да правиш от мухата слон?

— Аз? Та това са документи, могат да се открият, ако знаеш как да ги търсиш в архивите, само че хората са били подхлъзнати между новините. Случаят в Петеано например. През май 1972-ра, близо до Горициа, карабинерите получават сигнал, че на улицата е изоставен Фиат 500 с две дупки от куршум на предното стъкло. Пристигат трима карабинери, опитват се да отворят багажника, колата гръмва и тримата загиват. Известно време се смята, че това е дело на Червените бригади, но години по-късно отнякъде се явява някой си Винченцо Винчигуера. Чуй само какъв тип: избегнал арест заради друга тъмна сделка и се укрил в Испания при международната антикомунистическа мрежа, Ажинтер Прес, тук посредством контакти с друг десен терорист, Стефано деле Киайе, се лепва за Националния авангард, после отива в Чили и Аржентина, но през 1978 решава, по своя воля, че цялата му борба срещу държавата е лишена от смисъл, и се предава в Италия. Имай предвид, че не се е разкаял, продължава да мисли, че е постъпил добре, и ще си кажеш: защо се предава тогава? Аз казвам: за реклама, убийците се връщат на мястото на престъплението, серийните убийци оставят улики на полицията, защото желаят да ги хванат, иначе няма да се появят на първа страница, а този Винчигуера от този момент започва да бълва признание след признание. Поема отговорността за атентата в Петеано и затруднява държавните служби, които, по думите му, го защитили. Чак през 1984 един съдия, Касон, открива, че експлозивът, използван в Петеано, идва от оръжеен склад на „Гладио“, и най-интригуващото е, че съществуването на този склад му е разкрито — никога няма да се сетиш — от Андреоти, който значи е знаел, но си е държал устата затворена. Един експерт, който работи за италианската полиция (и е член на Нов ред), бил провел експертиза, според която използваните експлозиви били идентични с използваните от Червените бригади, но Касон доказал, че експлозивът бил C-4, на въоръжение на силите на НАТО. Изобщо чудна бъркотия, но, както виждаш, НАТО или Бригадите, „Гладио“ винаги е замесена. Само че разследването показва и че Нов ред сътрудничи с тайните италиански служби, и нали ти е ясно, че щом тайните военни служби взривяват трима карабинери, това не е от омраза към въоръжените сили, а за да хвърлят вината върху крайно леви войнстващи елементи. Ще бъда кратък, след разследвания и контраразследвания Винчигуера е осъден на доживотен затвор, откъдето продължава да прави разкрития за стратегията за напрежението. Говори за атентата в Болоня (виждаш ли, че между атентатите има връзки и не само в моята глава) и казва, че атентатът на площад „Фонтана“ от 1969 година е планиран, за да подтикне тогавашния министър-председател Мариано Румор да обяви извънредно положение. Освен това добавя, ще ти прочета: „Не може да се укриваш от правосъдието без пари. Не можеш да се укриваш от правосъдието без подкрепа. Можех да избера пътя, който следват други, да намеря друга подкрепа, може би в Аржентина при тайните служби. Можех дори да избера да вляза в престъпния свят. Но не съм създаден нито за сътрудник на тайните служби, нито за престъпник. Така че за да преоткрия свободата си имах само една възможност. Която беше да се предам и аз го направих“. Очевидно е логика на луд ексхибиционист, но на луд, който има достоверна информация. И ето я историята ми, на практика реконструирана: сянката на Мусолини, който е смятан за мъртъв, доминира всички събития в Италия от 1945 бих казал до днес, а реалната му смърт дава началото на най-ужасния период в историята на тази страна, въвличайки stay-behind, ЦРУ, НАТО, „Гладио“, П2, мафията, службите, военното главнокомандване, министри като Андреоти и президенти като Косига и, естествено, голяма част от крайно левите терористични организации, надлежно инфилтрирани и маневрирани. За да не кажа, че Моро е отвлечен и убит, защото е знаел нещо и е щял да проговори. И ако искаш, добави дребните криминални случаи, в които на пръв поглед няма никакъв политически момент…

— Да, звярът от улица „Сан Грегорио“, майсторката на сапун, чудовището от улица „Салариа“…

— Не бъди саркастичен, може би не тези първи следвоенни случаи, но като цяло е по-икономично, както се казва, да виждаш една история, доминирана от една-единствена нереална фигура, която сякаш управлява движението от балкона на Палацо Венеция, макар никой да не я вижда. Скелетите — и посочи безмълвните домакини около нас — винаги могат да излязат през нощта и да изтанцуват злокобния си танц. Има по земята и небето неща, които не виждаме и така нататък, знаеш. Но е сигурно, че след края на съветската заплаха „Гладио“ официално отива на тавана и както Косига, така и Андреоти говорят за операцията, за да прокудят призрака и, за да я представят като нещо нормално, ставало със съгласието на властите, за общност, съставена от патриоти като едновремешните карбонари. Но наистина ли всичко е свършило, или някои неизтребими групи продължават да работят в сенките? Мисля, че има още какво да видим.

Огледа се ядосано.

— По-добре да излизаме, не ми харесва онази групичка японци, които влизат. Източните шпиони са навсякъде, вече и Китай е в играта, освен това разбират всички езици.

Докато излизахме и отново започвах да дишам чистия въздух с пълни гърди, го попитах:

— Добре ли си проверил всичко?

— Говорих с хора, които са в течение с много неща, и поисках съвет дори от нашия колега Лучиди. Може би не знаеш, но той е свързан със службите.

— Знам, знам. Ти вярваш ли му?

— Тези хора са свикнали да мълчат, не се тревожи. Трябват ми още няколко дни, за да събера още неоспорими доказателства, неоспорими ти казвам, след което отивам при Симеи и му представям резултатите от разследването си. Дванайсет серии за дванайсет нулеви броеве.

Вечерта, за да забравя костите в „Сан Бернардино“, заведох Мая на вечеря на свещи. Разбира се, не и говорих за „Гладио“, избягвах ястията, в които нещо трябваше да се обезкостява, и бавно излизах от следобедния си кошмар.