Нулев брой
Шрифт:
16
Събота, 6-и юни
Брагадочо си беше взел няколко дни отпуска, за да подреди разкритията си, и в четвъртък прекара цялата сутрин, затворен със Симеи в кабинета му. Излезе към единайсет, а Симеи му заръчваше:
— Това го проверете още веднъж, моля ви, искам да е сигурно.
— Не се съмнявайте — отвърна му Брагадочо, от когото бликаха добро настроение и оптимизъм. — Довечера ще се видя с един човек, на когото вярвам, и ще направя последна проверка.
Останалите от редакцията бяха заети да определят рутинните страници на първия
— Но колкото и да си измислим — каза в един момент Костанца, — май няма да ги докараме до двайсет и четири страници. Трябват ни други новини.
— Добре — каза Симеи, — помогнете и вие, Колона, ако обичате.
— Новините няма нужда да ги измисляме — отбелязах аз, — достатъчно е да ги издирим.
— Как?
— Хорската памет е къса. Парадоксално е, че всички би трябвало да знаят, че Юлий Цезар е убит на мартенските иди, но идеите са объркани. Да намерим нова английска книга, в която се говори за историята на Цезар, после ни трябва само сензационно заглавие: „Невероятно откритие на историците от Кеймбридж. Цезар наистина е убит на мартенските иди“. Разказваме всичко и става статия за чудо и приказ. Е, с Цезар преувеличих, добре, но ако говорим за аферата с Пио Алберго Тривулцио, ето че може да се роди статия за аналогиите с историята на римската банка. Това е случай от края на деветнайсети век и няма нищо общо с актуалните скандали, но един скандал припомня друг, достатъчно е да се намекне за някои слухове и да се разкаже историята за римската банка, все едно е станала вчера. Мисля, че Лучиди ще знае как да струпа нещо хубаво.
— Чудесно — каза Симеи. — Какво има, Камбриа?
— Прочетох една новина от агенциите, още една Богородица е започнала да плаче в едно южно градче.
— Великолепно, направете сензационна статия!
— Нещо за повторяемостта на суеверията…
— Нищо подобно! Да не сме бюлетин на асоциацията на атеистите и рационалистите! Хората искат чудеса, а не скептицизма на радикалния шик. Да разкажеш за чудото не значи да се компрометираш, като кажеш, че списанието вярва. Разказва се фактът или се казва, че някой е станал свидетел на факта. Дали божиите майки плачат наистина, не е наша работа. Заключенията трябва да ги извади читателят, а ако е вярващ, ще повярва. Заглавие на много колони.
Всички развълнувано се хванаха за работа. Минах покрай бюрото на Мая, много съсредоточена върху некролозите, и и казах:
— И да не забравите, безутешното семейство…
— И приятелят Филиберто се притиска развълнуван в любимата Матилде и милите Марио и Серена — отвърна тя.
— По-добре Жесика с Ж или Съманта. — Усмихнах и се окуражително и си тръгнах.
Прекарах вечерта у Мая, като успявах, както ставаше понякога, да трансформирам в алков купищата книги, натрупани на нестабилни кули.
Сред купчините имаше и много плочи, стари, винилови, наследство от баба и и дядо и. Понякога дълго лежахме и слушахме. Тази вечер Мая беше пуснала Седмата симфония на Бетовен и с насълзени очи ми разказваше, че още от момиче и се плачело на втората част.
— Започна, когато бях на седемнайсет: нямах пари и един познат ме вкара гратис в една ложа, но нямах място и се бях свила на стъпалата, малко по малко почти се излегнах. Дървото беше твърдо, но не го усещах. И на втората част си помислих, че бих искала да
Никога не съм плакал на музика, но се трогнах от факта, че тя го прави. След няколко минути мълчание Мая добави:
— Той обаче е глупак.
— Кой той?
— Ами Шуман — каза Мая, сякаш съвсем бях изкуфял.
— Шуман е бил глупак?
— Ами да, много романтични излияния, и има си хас предвид епохата, но всичко е премислено. И толкова си е изстисквал ума, че е откачил. Разбирам защо жена му се е влюбила в Брамс. Друг тембър, друга музика и bon vivant. Но все пак не казвам, че Роберт е толкова зле, разбирам, че е имал талант, не е от големите тромбони.
— Кои?
— Като шумния Лист или досадния Рахманинов, те със сигурност са пишели лоша музика, всичко е показно, за пари, концерт за тъпаци в до мажор, такива работи. Ако потърсиш, няма да намериш техни плочи в тази купчина. Изхвърлих ги. Селското стопанство е загубило, че те не са останали там.
— А според теб кой е по-добър от Лист?
— Сати, естествено.
— Но на Сати не плачеш, нали?
— Разбира се, че не, той не би искал, плача само на втората част на Седмата. — След това след кратка пауза: — От тийнейджърските си години насам плача и на нещо от Шопен. Но не и на концертите.
— Защо на концертите не?
— Защото като го махнеш от пианото и му дадеш оркестър, вече не знаеш къде е. Писал е пиеси за струнни, медни духови и тимпани, но като за пиано. А и не си ли гледал оня филм с Корнъл Уайлд, където Шопен пръсва капка кръв по клавиатурата? Когато дирижира оркестър, какво ще направи — ще пръска кръв по първата цигулка ли?
Мая не спираше да ме смайва дори когато смятах, че я познавам добре. Значи с нея щях да се науча дори да разбирам музиката. Поне по нейния начин.
Това беше последната щастлива вечер. Вчера се успах и отидох в редакцията чак към обяд. Щом влязох, видях униформени мъже, които ровеха в чекмеджетата на Брагадочо, и един цивилен тип, който разпитваше присъстващите. Симеи беше на вратата на кабинета си, син-зелен.
Камбриа се приближи до мен и каза тихо, сякаш споделя тайна:
— Убили са Брагадочо.
— Какво? Брагадочо? Как?
— Един нощен пазач към шест сутринта, докато се прибирал вкъщи с колелото си, видял труп, паднал по очи и с рана на гърба. В този час му трябвало доста време да намери отворен бар, за да се обади в болницата и полицията. Удар с нож, установил веднага съдебният лекар, един-единствен, но нанесен със сила. Не са оставили ножа забит вътре.
— Но къде?
— В една уличка край улица „Торино“, как се казваше… „Баняра“ или „Баниера“.
Цивилният тип се приближи към мен, представи се накратко, беше инспектор по обществената сигурност, и ме попита кога съм видял Брагадочо за последно.
— Тук в офиса вчера — отговорих, — както, смятам, и всичките ми колеги. Освен това ми се струва, че си тръгна сам малко преди останалите.
Попита ме, както сигурно бе питал всички, как съм прекарал вечерта. Казах — на вечеря с приятелка и после съм си легнал. Очевидно нямах алиби, но май никой от присъстващите нямаше и инспекторът не ми се стори особено притеснен. Беше просто рутинен въпрос, както се казва в полицейските сериали.